Читать «По-неживи от всякога» онлайн - страница 101

Лала засия. Граф Великолепни размаха крила.

— … но вместо това ще ви оставя да ги видите.

— Уууууу-хууууу! — нададе вой някой.

Господин Ди вдигна ръка.

— Но преди това трябва да благодаря на няколко човека. — Той огледа хората и се усмихна.

Да, усмихна се!

— Благодаря на Рам де Нил, че финансира проекта (аплодисменти) и на семейство Улф за страхотното строителство (аплодисменти). Благодаря на семейство Щайн, на госпожа Джей и на новия ни музикален педагог, Марина, за това, че изработиха интересни и нетрадиционни учебни програми, които отговориха на всички стандарти на щата Орегон (аплодисменти). Благодаря на господин Уикс, че прие да стане директор (аплодисменти). Благодаря на Дюс Горгон и Клод Улф, че убедиха Спортната федерация на Орегон да приеме нашите отбори (мощни аплодисменти). И… — Господин Ди свали слънчевите си очила. Примигна на слънцето, а после прегърна дъщеря си. Докосването му я сгря както нито Клод, нито кашмирът можеха да я сгреят. — Но преди всичко искам да благодаря на моята забележителна дъщеря Лала и на нейната електрифицираща приятелка Франки Щайн. Цяло лято ме убеждаваха да отворя вашето училище за нормита. И аз ги послушах (гръмки аплодисменти). И мога да ви уверя, че го направиха без помощта на сирените. — Мелъди и Джаксън се ухилиха. — Без повече суетене, дарявам ви… „Монстър Хай“!

Оглушителни аплодисменти.

Семейство Улф запушиха уши, а в това време Лала преряза лентата. Всички се спуснаха напред.

Лала наблюдаваше родеото, но не се включи в него. Още чувстваше ръката на баща си. Бе толкова близо, че можеше да усети крема му за тен. По някаква причина днес той не бързаше за никъде. Лала искаше да задържи този миг колкото може по-дълго.

— Ти наистина ли мислиш това, което каза? — попита тя и погледна волевото му лице.

Той се втренчи в нея. Черните му очи приличаха повече на искрящи перли, отколкото на камъни.

— Кое?

Лала се зачуди дали да не си съчини нещо. Все още се боеше да му покаже колко много се нуждае от одобрението му. Не защото я плашеше какво би могъл да стори, а защото се страхуваше от онова, което не би сторил. Трябваше й време, за да сподели чувствата си. Ала най-сетне повярва в себе си. Вече нямаше значение какво би казал той за нея. Щеше да оцелее. И даже да разцъфне.

— Наистина ли смяташ, че съм забележителна? — настоя тя. — Наистина ли?

— Една от най-забележителните жени, които познавам — каза той и погледна с тъга отвъд дърветата. — Май не съм го казвал често.

— Мога да преброя на единия си зъб.

Той се подсмихна.

— Мислех, че знаеш.

Лала се измъкна от прегръдката му — нежността не отлетя, прокудена.

— Откъде да знам? — Ръцете й трепереха. Тя лапна едно хапче желязо и го глътна без вода. То се залепи на гърлото й като хилядите неща, които искаше да каже, но така и не можа. — Татко. — Тя пак преглътна. Хапка по хапка… — Ние общуваме по сателит. Живееш на лодка и говориш по микрофон и със слушалки на ушите. Гордееш се повече с тена си, отколкото със семейството си. И плашиш животинките ми! — Погледна го в лицето. Той се вторачи в черните си обувки. — Може би причината е, че не ям месо или че излизам с Улф, или че съм съгласна с чичо Влад да боядисаме къщата по-цветно. Но каквато и да е причината, аз…