Читать «Балада» онлайн - страница 85

— Не знам какво да ти кажа, Ди. Не знам какво искаш от мен.

И после, изведнъж вече знаех кои са думите, които трябваше да произнеса, и те просто избухнаха в главата ми едновременно с желанието да й ги кажа сега, веднага: … но ти ме нарани. Прати ме право в ада. Това, че стоя тук с теб и ти държиш ръката ми, ме убива. Играеш ли си с мен? Как можеш да ми го причиняваш? Нищо ли не означавам вече за теб? Само един заместител ли съм?

Но не ги казах.

Ди обаче ме гледаше така, сякаш ги беше чула; очите й се бяха разширили толкова, че се замислих дали наистина не съм ги казал на глас. Тя извърна поглед встрани, към празния тротоар, после сведе очи надолу, като че ли видът на нейните „Док Мартинс“ щеше да й вдъхне смелост.

— Смятах да ти кажа. Че наистина го харесвам. Люк.

— Харесваш го — повторих думите й и чух гласа си: глух, невярващ тон, но не се опитах да го променя.

— Добре. Обичам го. Не исках да ти го казвам. Чувствах се виновна. Макар тогава да смятах, че с теб сме само приятели. — Поколеба се за миг, но нямах намерение да я облекчавам. — Беше ми наистина много трудно, след като той… си тръгна. Знаех, че никога вече няма да го видя, и знаех, че трябва да го преодолея; чувствах се така, сякаш се катеря нагоре, за да изпълзя от дълбока дупка, и просто се хванах за най-близкото нещо, което намерих, и това беше ти, а не трябваше да го правя. Сгреших.

Погледна ме и за пръв път вече в очите й имаше сълзи и знаех, че ще направя всичко, което поискаше от мен, както винаги.

— Моля те, Джеймс. Главата ми ще се пръсне. Ти си най-най-добрият ми приятел и не мога да изгубя и теб.

— Не мисля, че мога да го направя — казах аз. — Това, което искаш.

Почувствах се добре, че не излъгах. Такава беше истината и нищо не можех да сторя.

Ди се загледа в мен за секунда, преглъщайки думите, които се канеше да каже. После прикри лицето си с ръце и се извърна настрани. Разплака се така, както плачат хората, когато не ги интересува кой ги гледа, когато са толкова смазани, че не им пука изобщо дали някой ще види, че се разпадат.

Не можех да го понеса.

Хванах я за раменете и я придърпах в прегръдките си. Познатата силна миризма на шампоана й ми подейства като машина на времето и ме върна към безбройните прегръдки, които бяхме споделяли през годините, в които я познавах — преди Люк — когато тя се нуждаеше единствено от мен. Отпуснах челото си на рамото й и се загледах в отражението ни в прозореца — ние, двамата, отново прегърнати. Моля те, не мисли за него в този момент.

— Няма — прошепна Ди и зарови по-дълбоко лицето си в рамото ми, напоявайки със сълзите си тениската ми.

Не знаех дали помагам на Ди да излезе от дупката си, или тя ме въвличаше със себе си навътре.

— Знам, че съм луда. — Гласът й пак звучеше нормално. — Просто остани с мен, Джеймс. Става ли? Докато всичко това отшуми, докато забравим за лятото… И може би, може би тогава ще опитаме отново. И този път ще бъде по правилния начин. И няма да объркам нещата.