Читать «Балада» онлайн - страница 83

— Не разбирам как го правиш. — Пол се опитваше да напише нещо с химикалка на ръката си. Химикалката беше с щракащ механизъм и той натискаше непрекъснато капачката, за да се покаже и прибере пълнителят, а после я разтърсваше, като че ли така щеше да проработи по-добре. Беше направил множество точки на горната част на дланта си, но не бе успял да изпише нито една буква. — Сякаш се опитвам да пиша азбуката с хотдог.

Край нас бучаха коли, но нямаше и следа от автобус. Без да отклонявам поглед от пътя, протегнах ръка за химикалката.

— Ще те просветля. Приготви се да бъдеш зашеметен.

Пол ми я подаде и посочи към дланта ми.

— Напиши „обичам мъжете“.

Задържах химикалката във въздуха.

— Пол, нямах представа, че се чувстваш по този начин. Да, естествено, знам, че съм неустоимо привлекателен, и все пак…

Той се ухили толкова широко, че можех да видя усмивката на лицето му и с периферното си зрение.

— Пич, не. Ще имаме, нали знаеш, специален гост. Музикант. Изпълнител на обой, ще ни изнесе няколко урока. Както и да е, тя идва тази седмица — и знаеш ли как се казва? Аманда Менлав.

Издадох подобаващ звук на възхищение.

— Няма начин!

— Сериозно, пич. И аз си помислих същото! Можеш ли да повярваш? Как е оцеляла в гимназията с това име? Родителите й явно са я мразели.

Написах клада на дланта си.

Пол преглътна шумно.

— Леле! Как успя? Дори не направи точки по кожата си. Направо пишеш по нея.

— Трябва да я опънеш, гений — показах му аз. Написах името си и после го оградих в кръг.

Той взе отново химикалката от мен и стегна ръката си, за да изпъне кожата. Написа също клада върху нея.

— Защо „клада“?

Не знаех.

— Искам да вкарам сцена с клада в „Балада“ — излъгах аз.

— Огънят на сцената трябва да бъде фалшив. Ще бъде много трудно или грозно. Освен ако не е огън от спирт. Той не беше ли невидим? — Пол се загледа някъде край мен. — Ей, това не е ли момичето от старото ти училище?

Застинах и не се обърнах, за да проверя.

— Пол, по-добре да не се шегуваш за това. Мислиш ли, че ме видя?

Погледът му се вдигна над главата ми.

— Аха, напълно съм убеден.

— Ами… здрасти — каза Ди точно зад гърба ми. Само звукът на гласа й накара онези думи да зазвънят като камбана в главата ми: Мислех за него, докато ти ме целуваше.

Стрелнах Пол с убийствен поглед, който казваше благодаря за толкова „навременното“ предупреждение, и се изправих. Пъхнах ръце в джобовете си, но все още мълчах.

— Здрасти, Пол. — Ди погледна към Пол, който изглеждаше леко гузен. — Може ли да поговоря с Джеймс насаме за малко?

— Чакам майка ми — казах аз. Стомахът ми се беше свил; не можех да мисля спокойно. Болеше ме да я гледам.

— Знам. — Ди хвърли поглед към пътя. — Мама каза, че ми е пратила някакви неща по нея. Обади ми се — моята майка, не твоята — и ми обясни, че била чула по радиото за задръстване по път 64, което означавало, че няма да успее да стигне навреме. Твоята майка, не моята. — Сви рамене от притеснение и добави припряно: — Дойдох с църковния автобус и реших да те предупредя, че тя ще закъснее, ако си тук и я чакаш. — Цялото й изражение, интонацията на гласа й — всичко в нея изглеждаше и звучеше неловко, пропито с примирение, нещастно.