Читать «Балада» онлайн - страница 84

Пол предложи:

— Ще изчакам тук.

— Благодаря, друже. — В гласа ми пролича съвсем лека нотка сарказъм. Той би могъл да занесе праха ми на майка ми, след като Ди изгореше и последните остатъци от малкото ми съхранено самоуважение. За част от секундата се замислих дали не можех да й каже „не“. — Добре, да вървим.

Пол направи мрачна гримаса, преди да последвам Ди, която тръгна пред мен по тротоара. Тя не каза нищо, докато оставяхме гарата зад гърба си, нито когато поехме по стръмните улички, водещи към центъра на града. Една пресечка по-нататък видях „Музикалната школа на Евънс-Браун“ и се зачудих дали гайдарят Бил още е там, или изчезва някъде в пространството, когато не съм наоколо да го наблюдавам — като Ноала. Гледах как, докато минавахме покрай голите прозорци на изоставените магазини, отраженията ни се разширяват и свиват в тях. Ди, със скръстени на гърдите си ръце, хапеща устните си. Аз, с ръце в джобовете, с присвити рамене; бях като остров, до който тя не можеше да достигне, качена на малката си лодка.

— Чувствам се ужасно — каза Ди най-накрая. Изявлението й ми звучеше някак неискрено. Егоистично. Явно и тя си бе помислила същото, защото добави: — За това, което ти причиних. Аз… всяка нощ плача, когато се сетя как разруших всичко между нас.

Не отговорих нищо. Минахме покрай магазин за мъжко облекло; на предния прозорец имаше множество глави на манекени с шапки. Главата ми се отрази за секунда върху едно бомбе.

— Аз… не знам защо го направих… просто съжалявам. Толкова много съжалявам. Не искам това между нас да свърши по този начин. Знам, че сбърках. Съсипана съм. Нещо не е в ред с мен и знам, че оплесках всичко. — Все още не плачеше, но гласът й я издаде, когато каза „съсипана съм“. Загледах се в пукнатините по тротоара. Множество мравки вървяха в стройни редици по тях. Това не означаваше ли, че ще завали? Спомних си как веднъж майка ми каза, че мравките вървят в такива прави линии, за да оставят следи с миризмата си и да могат да намерят пътя обратно към дома. Колкото по-близо една до друга ходели, толкова по-силна била следата от миризмата им. И толкова по-лесно намирали пътя си.

Ди сграбчи ръката ми и спря рязко, принуждавайки ме да спра и аз.

— Джеймс, моля те, кажи нещо. Моля те. Това… беше ми наистина много трудно да го направя. Моля те, само кажи нещо.

Имаше думи, които се блъскаха в главата ми, но те не бяха думи, които можех да кажа на глас. Бяха ярки образи, стотици букви, правещи думи, които трябваше да бъдат записани. И така, ето ме, застанал по средата на тротоара, Ди стискаше ръката ми толкова силно, че ми причиняваше болка, гледаше ме с прекалено сияйните си, изпълнени с тъга очи, главата ми беше направо задръстена от думи, а аз не можех да кажа нищо.

Но трябваше. Когато най-накрая го направих, се изненадах колко спокоен звучеше гласът ми и колко свързани и смислени бяха изреченията. Сякаш всезнаещ, безпристрастен разказвач беше проникнал в тялото ми и правеше безлични обръщения към публиката.