Читать «Балада» онлайн - страница 82

— Любимият ти — отбеляза мама. — Автобусът ми ще пристигне към десет и петнайсет. Ще успееш ли? Доведи и Ди. Майка й ми даде някои неща за нея.

— Не знам, тя може и да е заета. Хората тук са доста заети през уикендите. Спят и други такива порочни занимания. — Погледнах предпазливо към Ноала; изражението на лицето й беше изтънчено зловещо. Протегна се под завивките и сграбчи палеца на единия ми крак. Започна да го извива и извива, сякаш можеше да го развърти от стъпалото ми. Беше гадно и болеше адски. Ритнах я, за да се отърва от нея, и свих краката си, за да съм извън обсега й. Устните ми оформиха едно безмълвно: зло създание, а тя изглеждаше изключително поласкана, че съм забелязал.

— Никой, който носи гените на Тери Монахан, не може да спи до късно през уикендите. Ако бедната Ди е заета, то е защото проектира мост или планира да завладее света. Трябва да тръгвам, тъй като искам да си дочета романа, преди да стигна до теб. Ставай и се обличай. Ще ти купя два обяда.

— Супер. Страхотно. Направо невероятно. Ще ставам от мекото си затоплено легло. Чао. Ще се видим скоро.

Искаше ми се да мога да кажа, че след това съм се обадил на Ди и тя е дошла да ме вземе и двамата сме отишли да посрещнем майка ми, и между нас всичко е било цветя и рози, но в истинския свят — светът, в който Джеймс е прецакван от всекиго винаги когато се появи възможност — не става така. Не се обадих на Ди. Дори не направих, както показват по филмите, когато вдигат телефона, набират номера и после затварят много бързо, преди другият човек да е отговорил.

Вместо това, след като приключих разговора с майка си, се загледах в отпечатаните знаци на гърба на телефона си и реших, че те не са някакви безсмислени рекламни завъртулки, а сатанински символи, целящи да подобрят приемането на сигнала. Имах химикалка на бюрото до леглото си, на сантиметри от мен, и я използвах, за да напиша 10:15 на ръката си. По-голямата част от думите се бяха измили от ръката ми под душа миналата вечер; при вида на оцелялата половина ме присви стомахът. Довърших тези, които все още си личаха и можеха да бъдат спасени, и доизтрих онези, които се бяха превърнали в нечетливи чертички. Когато вдигнах глава, Ноала беше изчезнала. Типично. Когато имах нужда от нея и исках да е до мен, тя си тръгваше.

Отворих и затворих няколко пъти телефона си с резки движения, за да си дам време да се съсредоточа. Не се чувствах зле, че не се бях обадил на Ди, защото не мислех, че тя ще вдигне, когато види да се изписва моят номер. Просто усещах онази разяждаща болка в корема и в главата си, сякаш бях гладен, макар да не бях.

— Пол, събуди се. — Изритах одеялото си и то се струпа на мека купчина точно там, където беше седяла Ноала. По пода се разпиляха няколко листа, сухи и безжизнени. — Ще обядваме с майчето.

* * *

Мама притежаваше умението никога да не идва навреме. Тази способност — не, тази съществена черта от нейния характер — беше толкова могъща, че дори автобусът й не пристигна навреме. Не би могъл. Така че с Пол седнахме на пейка пред гарата, а есенното слънце светеше болнаво над нас.