Читать «Балада» онлайн - страница 157

Съливан каза много спокойно:

— Спрете.

И те го направиха.

Той се обърна към мен. Опитвах се да не зяпам към крилата му. По дяволите.

— Джеймс. — Гласът му ми се стори странен и дрезгав. — Вземи Диърдри и се върни обратно при кладата. Никой няма де те докосне.

Докато казваше последните думи, погледна към Елинор. Устните й се присвиха гневно надолу.

— Както заповядаш.

Зад Съливан Кернунос слезе по стъпалата от сцената и тръгна по пътеката между редиците към вратата. Беше свалил товара си и предполагам, за него това беше краят. Кой знае къде щеше да отиде. Или откъде беше дошъл. Може би сега беше просто обикновен тип като мен и Съливан.

— Съливан… — казах аз, вдигайки поглед от крилете към лицето му.

— Побързай — прекъсна ме той и прозвуча повече като учителя, когото познавах. — Хелоуин е и аз съм Господарят на мъртвите. Не искам да те убивам. Върви.

— Благодаря — отвърнах аз и този път не ми се стори толкова странно, че го казвам.

Хванах Ди за ръката и двамата се затичахме навън.

Джеймс

Когато излязохме от сградата, видях, че отново бяхме загубили представа за времето. Зората обещаваше да се роди и вече искреше слабо на хоризонта над паркинга, макар останалата част от небето все още да бе тъмна. Нощта на мъртвите разполагаше само с няколко часа, преди да си отиде. Очите ми се насочиха незабавно към „Сюард“, към кладата, на която стоеше Ноала.

Огънят й беше белязал небето. Не можех да видя основата й, но виждах златните ивици, излизащи от върха й, които се простираха толкова високо в небето, че се отразяваха в облаците. И огънят пееше.

Дори само за миг да съм част от това

Златната светлина, която се носеше над покривите на общежитията, беше като ярък неон — пламъците танцуваха в очите ми.

Красив хаос, захар по устните, танци до сутринта

Думите полетяха във въздуха като искри. Не знаех дали всички могат да ги чуят или само аз. Не разбирах какво означават; бяха напълно преплетени в музиката.

Изтерзаното ми тяло, разкъсано на две

Музиката беше като хиляда мелодии, съчетани в една, всичките бяха прекрасно тъжни, ефирни като златото, което пронизваше небето.

Толкова исках всичко

Пуснах ръката на Ди. Чух нашата песен — песента, която с Ноала бяхме създали заедно в киносалона. И тогава чух нейната песен. Онази, която изсвирих заради нея на пианото.

Така далеч съм от началото. Аз падам, падам в мрака, забравила коя съм.

Всичко, което Ноала беше направила сама, се носеше към небето, извисяваше се, великолепен хаос от цветове и думи и музика. Летеше нагоре, по-устремно и по-устремно, по-ярко и по-ярко, и аз се затичах колкото можех по-бързо, оставяйки Ди при първата клада. Не знаех какво щях да правя. Мислех само за едно — че трябва да стигна там навреме, за да спася това, което беше останало от нея.

Пробих си път през учениците — все пак бяха само ученици, не феи, никакви магични създания — и се затичах покрай фонтана. Вече не виждах небето над кладата; беше закрито от надвисналата сграда на общежитието. Пробягах на един дъх разстоянието, завих и спрях рязко; сърцето ми щеше да изскочи.