Читать «Балада» онлайн - страница 155

Мъртвите се размърдаха, започнаха да се обръщат и пренареждат.

Тъмна, неясна фигура изникна като петно пред очите ни и от нея се чу глас. Сиобан.

— Аз умрях от ръката на гайдаря.

Крилата твар, увиснала като паяк над столовете в залата, с искрящи червени очи на тъмния череп, се обади:

— Аз умрях от ръката на консорта.

Ди затвори очи и отпусна глава на рамото ми.

Отровният облак, който някога беше Линет, се плъзна напред.

— Повелителката на детелините ме уби.

Сериозно си помислих, че това е лъжа. От друга страна, да лъжеш Кернунос, дори самият ти да си мъртъв вече, ми се струваше много тъпа идея. Прошепнах на Ди:

— Вярно ли е?

Тя тръсна глава за потвърждение.

— Те ме подведоха. Знаеха, че трябва да убия някого, за да може това да проработи. Всичко, което искаха, беше моето сърце за него.

Погледнах към Кар, към искрящите капчици пот по челото му и изведнъж разбрах какво искаше да постигне Елинор. Представих си съпруга й, който е едновременно и повелител на детелините, и господар на мъртвите — феите щяха да бъдат свързани с унищожителната сила, която беше погубила Дилия; щяха да ходят, където си поискат. Едва сега проумях напълно какво беше подтикнало онова създание от света на феите да дойде на кладата при мен.

— Значи всички вие сте достойни — каза Кернунос. — Но наследник може да бъде само един. — Очите му се задържаха малко по-дълго върху Ди и по тялото ми премина студена тръпка.

Внезапно попитах:

— Защо искаш наследник?

Увенчаната с рога глава се завъртя бавно към мен.

— Уморен съм, гайдарю. Искам да се оттегля. Минаха векове, откакто застанах като теб в този кръг.

— Така ли избираш кой да те наследи? — продължих аз. — Който е блъснат или падне случайно в този кръг, е достатъчно силен, за да владее над тях? — Посочих към кипящите форми в залата.

— Наследникът ми ще се научи как да се справя — отвърна Кернунос с напълно равен глас, сякаш това, че го бях заговорил, му беше безразлично. — Както се научих и аз. Ще има много време пред себе си, за да открие това, което знам.

— Значи смяташ, че всеки от нас може да върши твоята работа? — Махнах с ръка към Кар. — И той? Колко ли е умен, щом дойде в кръга вече мъртъв? И Ди? — Обърнах се отново с лице към нея. — Тя дори не може да понесе мисълта, че е убила някого.

— А ти? — попита Кернунос.

— Аз? — Показах му изписаните си с думи ръце. — Не мога да контролирам себе си, какво остава за легиони мъртъвци. Аз съм едно малко, надуто лайно, което не се интересува от никого, освен от себе си. Питай когото искаш. Те ще ти кажат.

Кернунос сведе главата си към мен.

— Това не е вярно, гайдарю. Знам какво се крие в сърцето ти. И затова избирам теб за мой наследник.

Мълчание. Нищо.

Отпуснах ръце. Песента му звучеше в главата ми. Можех да усетя как смъртта в него, пълното отсъствие на живот, странността му, древната му мрачна и мъчителна сила се носят край мен.