Читать «Балада» онлайн - страница 156
Маги Стийвотър
— Не — прошепна Ди. — Не и ти, Джеймс. Ти направи достатъчно заради мен. — Погледна към Кернунос. — Вземи мен вместо него.
Кернунос поклати глава.
— Не, Повелителко. Гайдарят е прав за теб.
— Тогава вземи мен — каза Съливан. Протегнах се и го видях как се влачи към кръга, все още притискайки към тялото си покритата си с кръв ръка.
— Бройката в кръга не може да се променя — каза Кернунос.
— Може, докато наследникът все още не е избран — отвърна Съливан. Пристъпих бързо към него и му подадох рамо, за да го подкрепя. Очаквах да ме отблъсне, но той се отпусна тежко. От ръката му потече още кръв, стигна до пръстите му и заля железния му пръстен. — Ти избираш, а аз съм тук. Никой не е казал, че не можеш да промениш мнението си. Промени го. Вземи мен.
Поръбените в червено очи се взираха в нас двамата.
— Защо да променям мнението си, Паладине?
— Защото аз съм всичко, което е и Джеймс, но умирам.
— Има ли някой сред мъртвите, който да гарантира за теб?
Съливан замълча за секунда, а после кимна. Извън кръга бавно се надигна една фигура, тъмна, решителна форма, все още пълна с ярост. От другата страна на консорта Ди трепна.
— Аз мога да гарантирам — изръмжа Дилия. — Той открадна моя амулет. Умрях от неговата ръка.
Съливан пъхна трепереща ръка в джоба си и извади три клонки, завързани с червена панделка, идентични на тези, които ми беше дал. Показа ги на Кернунос, сякаш за да му докаже, че е амулетът на Дилия.
Не бях сигурен дали наистина искам Рогатия да промени мнението си. Не исках Съливан да умре, но не исках и точно това да бъде съдбата му. Исках всичко да свърши и той да се върне към нормалния си живот, независимо че е бил част от света на феите. Имах нужда да ми докаже, че това е възможно.
До мен Съливан леко трепна, залитна и се наклони още повече. Опитах да се задържа прав и извърнах лице към черната фигура на сцената.
— Кернунос. Моля те, направи нещо.
— Паладин — каза той, обръщайки се към Съливан. — Ти си моят наследник. Назовавам те Господар на мъртвите. Ти ще пазиш мъртвите и те ще пазят теб. Ти…
Щом Кернунос проговори, Ди ме сграбчи за ръката и ме издърпа встрани от Съливан. Трябваше да подскоча, за да не стъпя върху Кар.
— Пусни ме! — изкрещях й ядосано, но после видях защо го беше направила. Съливан потъмняваше, сякаш поглъщаше светлината в себе си. Разпери ръцете си встрани, черното му палто се извиваше и издигаше във въздуха. Сведе глава. Чувах песента на Кернунос като стенещ вопъл в главата си и стомахът ми се преобърна. Не исках да видя как от главата на Съливан поникват рога.
Но те не поникнаха. Всички започнахме да отстъпваме встрани от него, дори и Кернунос, давайки му повече пространство. Гледахме го как стои там с разперени ръце и сведена глава. После, докато мигнем, огромни черни криле се издигнаха над него. Той повдигна глава и отвори очи.
Все още бяха неговите очи.
Издишах шумно; не бях осъзнал, че съм сдържал дъха си в последните няколко секунди.
От другата страна на Съливан Кернунос разруши кръга, като прокара крака си през очертаната с пепел линия. Всяка тъмна форма в залата се впусна към дупката в кръга, започна да се блъска и натиска, за да влезе вътре. Дилия беше най-отпред.