Читать «Балада» онлайн - страница 159

И Ноала се появи.

— Да му се не види! — каза Пол и извърна глава, защото беше цялата изцапана с пепел и кал. И бе гола.

Тя просто ме погледна. Не исках да казвам Ноала, защото ако не ми отвърнеше, щях да знам със сигурност, че ме е забравила. Исках още малко да задържа този момент на незнание, да изпитам радостта, че е тук, при мен.

Измъкнах суичъра си през главата и й го подадох.

— Студено е — казах аз.

— Колко героично — отвърна Ноала саркастично. Но го взе и се намъкна в него. На нея й стигаше до средата на бедрата. Видях, че кожата по краката й е настръхнала.

Осъзнах, че се взира в Ди, която стоеше до Пол и ни наблюдаваше. Когато Ди забеляза, че я гледам, се обърна с гръб към нас също като Пол, сякаш за да ни осигури лично пространство.

Ноала прошепна:

— Мислех, че си ме оставил завинаги.

— Съжалявам. — Потърках очите си, за да прикрия внезапното си желание да се разплача, и се почувствах тъпо, че го направих. — Влезе ми пепел в окото.

— И на мен — каза Ноала и обвихме ръце един около друг.

Зад нас чух гласа на Ди, а после и Пол, който каза леко колебливо:

— Да, пътят е дълъг, но е единственият, който ни остава, нали?

Беше прав.

Джеймс

— Добре дошли, дами и господа. Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни. Надявам се, че ще задържа вниманието ви. Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско. Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… най-искрено съжалявам.

„Бриджид Хол“ беше пълна. Всеки стол беше зает. На всяко издадено място или подиумче се бяха настанили хора. До задната врата имаше даже правостоящи. Червената врата беше отворена, така че неколцина от онези, които не бяха могли да си намерят места, се бяха облегнали на нея и надничаха вътре. Нямаше да стоят там прекалено дълго — все пак пиесата беше само половин час.

И този път всичко изглеждаше много по-истинско от обикновено, защото облаците бяха докарали нощта по-рано. Така че публиката седеше в царящия наоколо пълен мрак. Сцената беше единствената твърда земя в света, а ние бяхме единствените хора върху нея. Животът там беше метафора и само ние бяхме истински.

Стоях на подиума пред публиката, аз, Иън Евърет Джохан Кембъл, и накарах Ерик/Франсис да изчезне. Зрителите ахнаха. Беше само номер с осветлението, но въпреки това изглеждаше страхотно. Все пак беше истина. Всички знаеха, че магията съществува.

Пол засвири мелодията на Ноала на обоя, докато Уесли/ Блейкли се обърна към мен.

— Ти си продал душата си — каза Уесли.

Усмихнах му се.

— Само предполагаш.

— Ти си дяволът.

— Ласкаеш ме — казах аз.

— Кой може да направи това, което правиш ти? — попита Уесли. — Да накараш някого да изчезне? Да накараш от камъка да разцъфнат цветя? От картината да потекат сълзи?

Направих няколко крачки, разхождайки се около Уесли. Съливан ми беше дал този съвет, когато репетирахме с него в ролята на Блейкли — каза ми, че така ще изглеждам по-арогантен и неспокоен, какъвто беше наистина Кембъл. Обоят на Пол се обади отново, извиси се и достигна онзи пасаж, който досега винаги пропускаше — онзи, който Ноала му беше казала, че е изключително важен.