Читать «Балада» онлайн - страница 158

Не знаех какво да очаквам. Ноала. Или тялото й. Или нещо друго. Но не и… нищо.

Жаравата в самия център на кладата зад сградата на „Сюард“ все още димеше, но повечето от това, което преди бяха пламъци, сега беше суха сива пепел. Нямаше никаква следа от гигантската златна експлозия, която бях видял от „Бриджид Хол“.

Там, където беше стояла Ноала, имаше овъглена утайка.

Вятърът повдигна най-горния пласт и го завъртя във въздуха, запрати го в лицето ми и нарисува следи по пръстта в земята.

Там нямаше нищо. Абсолютно нищо.

Пред очите ми беше само лицето й, когато ме видя да си тръгвам. Сигурно си е помислила, че съм избрал Ди вместо нея. Сигурно…

Отпуснах се бавно на колене в пепелта, гледах невиждащо как тя полепва по краката и дънките ми и как стъпалата ми потъват в нея.

От отсрещната страна на кладата, леко размазан и замъглен от все още издигащия се от жаравата дим, видях Пол. Той стоеше до колоните зад „Сюард“ и ме наблюдаваше. Ди застана до него, не сваляше очи от мен; двамата си казаха нещо. Продължаваха да ме гледат.

Знаех, че говорят за мен. Не ми пукаше. Знаех, че ме гледат, но и за това не ми пукаше.

Закрих лицето си с ръце.

Стоях дълго така.

После чух стъпки и някой се наведе и приклекна наблизо.

— Джеймс. — Беше Пол. — Искаш ли да знаеш какво ми каза Кернунос?

Не отворих очите си, просто въздъхнах.

— Каза ми, че Ноала трябва да изгори в този огън.

Свалих ръцете си. Утринната светлина осветяваше чертите на Пол.

— Той ли ти го каза? Каза ли ти как ще проваля всичко?

Пол се усмихна унило.

— Да. Каза, че ще си тръгнеш, независимо колко много искаш да останеш, и че ще направиш труден избор. А после ми каза, че без значение какво ще последва, когато тя влезе в този огън, трябва да остана тук. И да гледам. Затова останах в двора и, пич, нямаш представа колко ужасно беше, но аз не помръднах нито за минута. И я гледах.

Облизах пресъхналите си устни, имаха вкус на пепел.

— И?

— Трябва да започнеш, за да сложиш край — каза Пол.

Гледах го. Положих всички усилия, за да не прозвуча истерично.

— Но тук няма нищо.

Пол се загледа в краката си.

— Каза ми да копая.

Ди се обади:

— Ще ти помогна.

Дори не бях осъзнал, че е застанала зад Пол. Погледнах я в очите и кимнах, защото не можех да кажа нищо.

Започнахме да копаем. Веднага махнахме най-горния слой бяла пепел, която беше суха, студена и мъртва, а заровените по-дълбоко все още горещи въглени изгаряха пръстите ни. Копахме, докато Ди се отказа заради силната жега. И после копахме отново, докато и Пол се отказа. А аз продължих да се ровя в горещата сърцевина на кладата под пепелта. Кожата ми пареше, появиха се мехури, но продължавах да дълбая и да разчиствам димящите парчета овъглено дърво и пепел.

Напипах пръсти, дълги и грациозни, и после една ръка се вкопчи в моята. Пол ме стисна за рамото и ме издърпа, а Ди дръпна него, и всички заедно дръпнахме силно.