Читать «Балада» онлайн - страница 154

Мъртвите се впуснаха над столовете, плъзнаха по прозорците, забиха нокти в ръба на сцената. Дилия беше гърчеща се агонизираща фигура на пода. Хванах Ди за раменете и я погледнах право в очите.

— Ди. Направи го заради мен. Дължиш ми го. Знаеш, че ми го дължиш.

Очите й бяха вперени право в мен и почти виждах как съзнанието й обработва думите ми. Чаках да направи нещо — да отблъсне мъртвите към задната част на залата, да накара небесата да се отворят… Нещо. Каквото и да е.

Но тя само ме хвана за ръце и направи крачка назад.

Точно когато мъртвите се изкачиха по сцената, аз погледнах надолу и осъзнах, че с тази крачка бяхме влезли в тъмния кръг при консорта на Елинор. Мъртвите се гърчеха около кръга, протягаха се към нас, извивайки се в странни форми, каквито не бях виждал никога преди. Ди ме дръпна силно назад, за да отстъпя още малко по-далече от прашния ръб.

Консортът на Елинор все още лежеше под нас с кървящата дупка на гърдите си. Очите му бяха отворени и празни, като стъклени. Мислех, че е мъртъв, но после той мигна. Много бавно.

На света нямаше нищо друго, освен този прашен кръг. Население: трима. Трима души, чийто живот беше разбит по три напълно различни начина.

Нашият свят бе мълчалив.

Мъртвите продължаваха да се извиват около нас, без да приближават повече, но и без да се отдалечават. Бяха мрачни като буреносни облаци.

И тогава Кернунос излезе напред сред нетленните фигури на своите поданици.

Джеймс

— Елинор от небесата, ти не ми каза истината.

Кернунос тръгна покрай нашия кръг. Също като мъртъвците, той не идваше по-близо, но не се и отдалечаваше прекалено. В тази обстановка беше дори още по-страшен — застанал на сцената, където аз четях репликите си, минаващ пред пианото, на което бяхме свирили с Ноала. Той не принадлежеше на това място. Кернунос обърна украсената си с рога глава към кръга и с потрес видях очите му за пръв път. Вдлъбнати черни ириси, обрамчени с опушена червена линия, събрали в себе си цялото бъдеще, минало и настояще на света. Да гледаш в тях беше като да се давиш. Сякаш потъвах. Сякаш се виждах в огледало. Затворих за миг очите си.

— Винаги казвам истината — отвърна Елинор. Звучеше леко обидено. — Не мога да говоря друго.

— Обеща ми наследник. — Кернунос се вгледа в кръга. Имах чувството, че гледа само мен. — Не трима.

Елинор вдигна сърцето на консорта в ръката си.

— Е, нещата излязоха малко извън контрол. — Погледна към мен и присви устни. — Предполагам, че няма да ми дадеш известно време да оправя положението, нали?

— Нещата са такива, каквито са — каза Кернунос. — Кръгът е начертан. Аз съм тук. Вътре има трима души и нищо няма да се промени, докато не бъде избран моят наследник.

Елинор затвори очи за секунда и после ги отвори рязко.

— Така да бъде.

Кернунос проговори:

— Аз съм Господарят на смъртта. Аз пазя мъртвите и те пазят мен. Заслужил съм мястото си тук. Аз укрепих редиците на мъртвите, преди да се присъединя към бездиханните. Тези тримата достойни ли са? Може ли някой сред моя народ да гарантира за тях?