Читать «Балада» онлайн - страница 153

В главата си чух песента на Рогатия, който приближаваше. Но вместо станете, надигнете се, последвайте ме думите сега бяха станете, насладете се, пирувайте.

Елинор погледна към Сиобан и кимна леко.

След това всичко се случи за по-малко от едно мигване. Сиобан се нахвърли към Ди с протегната напред ръка, за да я хване за рамото, стиснала здраво ножа си в другата. Ди се намръщи при вида на острието, насочено към сърцето й. А аз изстрелях ръката си напред и забих юмрук с всичка сила в лицето на Сиобан.

Тя изписка — странно висок и пронизителен писък — и се просна по гръб назад, а ножът й се изтърколи по пода. От лицето й изникнаха цветя. Или пък просто то се беше разбило на пода сред цветята.

Елинор отстъпи назад тъкмо когато Сиобан — превърнала се в цветен килим — се разпиля в краката й. Изглеждаше вбесена.

Погледнах към ръката си. Ръкавът на блузата ми се беше навил нагоре и отдолу се показваше желязната гривна; едно жълто цветче беше залепнало за нея. Значи се оказа, че проклетото нещо все пак върши работа.

Повдигнах китката си към Елинор.

— Дали това ще причини същото и на теб?

Сега вече тя наистина беше бясна.

— Джеймс — повика ме Съливан от пътеката. Гласът му звучеше някак погрешно. Опитах се да не обръщам внимание на това. — На сцената, вляво…

Разбира се. Изходът от задната страна на сцената. Грабнах ръката на Ди и я повлякох след себе си по стъпалата, като тичах с лице настрани, за да не изпускам Елинор от поглед. Песента на Кернунос вече направо ехтеше в главата ми. Крайно време беше да се разкараме оттук.

— Не бих направила това — каза рязко Дилия. — В тази играчка тук има още доста куршуми. Няма да ми е приятно да застрелям някого в момента.

Елинор протегна нежно ръка напред и каза с ледения си глас:

— Още някого, имаш предвид. — Погледна встрани, към пътеката, и смени темата: — Патрик, покрий глава с палтото си.

Имах само около секунда да размисля какво точно казва, когато задната врата се отвори с трясък.

За миг не последва нищо — само гробовна тишина и чист, съвършен студ, който веднага превърна дъха ни в малки облачета пара.

А после мъртвите нахлуха. Пълзяха по стените, кръжаха край лампите като смътни петна, хвърляха налудничави сенки по пода и столовете. От тях се разнасяше воня на сяра и влажна пръст. С тях дойде и шумът: остри писъци, клокочещи викове, гърлени песни. Те отскачаха от феите, сякаш не бяха нищо повече от камъни, но когато видяха Дилия, звуците, които издаваха, станаха някак по-остри и напрегнати.

Дилия се завъртя и стреля веднъж точно преди мъртвите да се спуснат върху нея. Тя изчезна под тежестта на безплътния мрак и ако издаваше някакъв звук, то аз не можех да го чуя от пищящите мъртъвци, които я бяха покрили напълно.

След това забелязаха и нас.

— Ди — казах аз. — Направи нещо. Знам, че можеш.

Тя ме погледна с широко отворени очи. Разпознах изражението. Сякаш системата й излъчваше малък предупредителен сигнал — претоварване, претоварване, претоварване. Когато я видях така, изведнъж разбрах, че до това състояние — този момент на пълно предаване — не се е стигнало изневиделица, че е вървяла към него от дълго време, и се запитах как не го бях забелязал досега. Когато беше прекалено късно.