Читать «Балада» онлайн - страница 15

Май беше минала цяла вечност и откакто не бях получавала това, което исках.

Присвих очи към пламтящото над дърветата червено слънце и към учениците, прибиращи се в общежитията на групички по двама, трима и четирима. Неколцина вървяха сами, с ръце, пъхнати в джобовете или вкопчени в дръжките на раниците, и с очи, забити в земята. Те щяха да бъдат лесни мишени; да бъдеш далече от семейството и приятелите си е трудно и тези малки, самотни души имаха за компания само музиката си. Светеха слабо в бледозелено и във всички нюанси на синьото — цветовете на очите ми. Може би ако не беше толкова скоро след последния, щях да се изкуша. Но все още се чувствах силна, жива, непобедима.

И Джеймс беше там, сред други четирима ученици, което беше напълно погрешно. Мишените ми никога нямаха приятели — музиката беше техният живот. Някой като него не би трябвало да се разбира толкова добре и леко с хората. Дори не би трябвало да го иска. Може би щях да се усъмня дали това е той — въпреки късо подстриганата кестенява коса и наперената му гаменска походка, но силните отблясъци на жълтото — за сведение, любимият ми цвят — които искряха от него, крещяха музика, музика, музика.

Положих огромни усилия да се овладея и да не изтичам там долу, за да го накарам да приеме сделката ми. Или да го нараня. Много тежко. Хрумнаха ми няколко идеи, които можех да осъществя доста бързо.

Търпение. Овладей се.

Затова просто се присъединих към групичката му, невидима. Предполагам, че можех да бъда видяна, ако някой наистина решеше да се вгледа в правилната посока, но никой не го направи. Никой не го правеше сега, но съм чувала от други феи, че невинаги е било така. Малкото младежи, които ме усещаха донякъде и поглеждаха към мен, виждаха само вихрушка от окапали листа, летящи по ръба на тротоара, които се издигаха нагоре във въздуха и после отново падаха на земята. Това бях аз, винаги съм била аз — невидимото потръпване в здрача, необяснимата бучка, заседнала в гърлото ти, нежеланата сълза, появила се в очите ти при спомена за нещо отдавна забравено.

Когато хлапетата стигнаха до общежитията, групичката се раздели на две, защото момичетата влязоха в своята сграда. Вече можех да се приближа още, толкова близо, че неговото вътрешно сияние се отразяваше върху потъналата ми в здрач кожа и ме изпълваше с желание да го докосна и да изтегля ярките струни на музиката извън главата му. Само да приемеше предложението ми…

Джеймс и другото момче говореха за автоматите за продажба на разни дреболии. Момчето, което се отличаваше най-вече с невинното си и усмихнато лице, цитираше данни за това колко много хора умират от паднали върху тях такива машини.