Читать «Балада» онлайн - страница 14
Маги Стийвотър
— И как ще стане това?
С периферното си зрение видях как Ноала се изправя на седалката си, а след миг почувствах дъха й в ухото си.
— Ще ти прошепна тайни, които ще променят живота ти.
Отдръпнах главата си и я наклоних на другата страна, преди уханието на дъха й да ме заплени. Беше ми толкова студено, че побилите ме тръпки ги побиха тръпки.
— И ще го направиш напълно безкористно, убеден съм.
— Знаеш ли, това, което ще получа от теб, не може да се сравнява с това, което ще ти дам. Дори няма да забележиш какво ще взема от теб, а ще станеш най-добрият гайдар, живял някога на този свят.
— Да бе. — Всички истории, които знаех за сделки с дявола и други подобни създания, преминаха през главата ми и вече бях сигурен, че трябваше да обмисля малко по-сериозно решението си да се кача в колата с това момиче.
— Виж, поласкан съм. Но ще ти откажа. — Приближавахме училището. Чудех се какво ще направи тя, когато стигнем там. — Щастлив съм от нивото си. Като за мен съм си достатъчно страхотен. Искам да измина пътя си сам, какъвто и да е той. Така че сделка няма да има. Освен ако не предложиш някакъв вариант, при който мога да се откажа в срок от трийсет дни, без да ти дължа нищо и без да ти давам номера на кредитната си карта.
Ноала ми се усмихна с нещо средно между гримаса и сърдито озъбване.
— Доста грубо е от твоя страна да отхвърляш помощта на някой като мен. Самонадеяните кретени като теб рядко получават такива предложения.
— Поне го направих мило, нали? Признай си — изпротестирах аз.
— Дори не го обмисли.
— Направих го. Забеляза ли паузата? Преди няколко секунди? Това бях аз, обмислящ отново предложението ти. И отговорът ми все още е „не“.
Тя изръмжа и пъхна стъпалата си в гигантските си платформи.
— Спри колата. Тук слизам.
— Ами училището?
Пръстите на Ноала бяха впити в дръжката на вратата.
— Не прекалявай, Джеймс Морган. Пусни ме да сляза и обещавам да не ти откъсна главата.
В гласа й имаше сурова жестокост, която ме накара да й повярвам. Отбих колата встрани на пътя на място, където и от двете страни имаше дървета. Ноала се опита да се пребори неуспешно с дръжката, а после ми се сопна:
— Ключалката, идиот такъв!
Вратите се заключваха автоматично. Натиснах копчето за отключване и тя блъсна вратата, за да се отвори. Излезе от колата, обърна се и впери отново сините си очи в мен. Когато проговори, гласът й беше изпълнен с пренебрежение:
— Мисля, че пропусна възможността да разбереш на какво бих могла да те науча. Самодоволно копеле.
Затръшна вратата, а аз потеглих рязко, преди да си е променила мнението. Погледнах в огледалото за обратно виждане, но на пътя имаше само изсъхнали листа, понесени от вятъра в причудлива цветна вихрушка.
Ноала
От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“
По някаква причина споменът за този следобед — първия път, когато някой ми каза „не“, се заби в съзнанието ми до най-дребната подробност. Щях да помня