Читать «Балада» онлайн - страница 13

Замислих се дали качването в колата при нея е лоша идея. След пълното с интриги, катастрофи с коли и феи лято вероятно беше.

Качих се.

Радиото се включи веднага след като запалих двигателя и момичето направи гримаса.

— Леле. Слушаш големи глупости. — Натисна едно от копчетата и от радиото се понесе някакъв шеметно бърз рил. Дисплеят показваше, че честотата е 113.7. Не съм ракетен специалист (само защото ракетите не ме интересуват, не че не мога да бъда!), но не мисля, че се предполагаше радио в кола да прави това от само себе си.

— Добре — казах най-накрая и потеглих. — Значи отиваш в „Торнкинг-Аш“. Как ти беше името?

— Не съм ти го казвала — отвърна тя. Събу платформите си и вдигна босите си крака на таблото на колата. — Само те помолих да ме откараш до там.

— Колко съм глупав. Разбира се. А как се казваш?

Момичето погледна към ръцете ми на волана, сякаш търсеше отговора на този въпрос сред думите, изписани по тях. Лицето й стана сериозно.

— Ноала. Не, Елеонора. Не, Поли. Не, чакай. Ноала ми харесва най-много. Да, нека да бъде Ноала.

Произнесе името, като че ли в него имаше много „о“-та: Ноооооооала. Усмихваше се леко, по онзи самодоволен начин, който предпочитам да виждам на моето лице.

— Сигурна ли си, че си се спряла на правилното име?

Тя изучаваше внимателно ноктите на ръката си, а после захапа единия си пръст.

— Привилегия на жената е да променя мнението си.

— Ти жена ли си? — попитах аз.

Ноала ми хвърли мрачен поглед.

— Не си ли чувал, че е грубо да питаш такива неща?

— Да. Колко неразумно от моя страна. Е, срещали ли сме се преди?

Тя махна с ръка към мен.

— Млъкни, моля те. Опитвам се да слушам. — Отпусна облегалката си назад и се взря за секунда в тавана на колата, след което притвори очи. Хрумна ми ужасната мисъл, че не слушаше музиката, звучаща по радиото, а някаква друга, далечна мелодия, която само тя можеше да чуе. Продължих да карам, но от време на време поглеждах към нея. Следобедната слънчева светлина влизаше в колата през страничния прозорец и осветяваше галактиката от лунички по бузите й. Те изглеждаха съвсем неуместни на лицето й. Много невинни. Много човешки. И тогава Ноала отвори очи и каза:

— Значи си гайдар.

Това не трябваше да бъде някакво свръхестествено наблюдение. Всеки, който е седял на тротоара пред улицата, когато свирех за Бил, щеше да ме чуе, ако имаше уши. И все пак усетих — или по-скоро си представих, че усещам — скрития намек в думите й.

— Да. При това страхотен.

Ноала сви рамене.

— Щом казваш.

Погледнах я; тя се усмихваше по много особен начин.

— Просто се опитваш да ме ядосаш.

— Казвам само, че съм чувала и по-добри. — Извърна лице към мен и усмивката й изчезна. — Чух разговора ви, гайдарю. Тук не могат да ти предложат нищо. Искаш ли да станеш по-добър в това, което правиш?

Чувството за опасност, което от няколко минути ме пробождаше лекичко от време на време в стомаха, сега направо разряза вътрешностите ми.

— Глупав въпрос. Вече знаеш отговора, иначе въобще нямаше да ме питаш.

— Мога да ти помогна.

Присвих очи и се постарах внимателно да подбера думите си.