Читать «Балада» онлайн - страница 11

— Ами… Имаш ли нещо против да посвиря малко на истинската си гайда, а? Трудно е да намериш място за репетиране в кампуса и имам чувството, че не съм я вадил от векове от тази кутия.

Бил изглеждаше леко изненадан, но сви рамене.

— Добре, щом искаш. В момента тук няма други ученици. Както ще ти е най-удобно. Какво ще ми изсвириш?

— Не съм сигурен още. — Извадих гайдата си; миризмата на кожа и дърво ми беше така близка и позната, сякаш бе моята собствена. Ручилата пасваха идеално на рамото ми; в мига, в който звукът излезе от тях, осъзнах колко шумни можеха да бъдат наистина, особено в тази малка стая. Трябваше да си донеса тапите за уши.

Бил ме наблюдаваше как настройвам инструмента си, част по част, и оглеждаше стойката ми… Първоначално смятах да започна с нещо бавно, а после да завърша с толкова неземно парче, че да го накарам да целуне обувките ми, но гайдата звучеше ужасно силно в малката стая и накрая просто исках това да свърши. Впуснах се в един от любимите си рилове, почти невъзможна за изпълнение завъртяна минорна мелодия, която можех да изсвиря и насън. Бързо. Чисто. Съвършено.

Лицето на Бил беше абсолютно безизразно. Никаква емоция, нищо. Сякаш бях отвял изражението му с високите децибели на гайдата си. Свалих я от раменете си.

— Няма на какво да те науча — поклати глава той. — Но ти го знаеше, когато дойде тук, нали? Мисля, че едва ли има някой в целия окръг, който може да те научи на нещо. Може би и в целия щат. Ходиш ли по конкурси и състезания?

— До това лято, да.

— Защо спря?

Свих рамене. По някаква причина не ми беше приятно да му казвам.

— Спечелих каквото исках. Стана ми скучно след това.

Бил отново поклати глава. Очите му изучаваха лицето ми; можех да позная какво си мисли, защото те винаги мислеха едно и също: „Толкова си млад, а аз съм толкава стар…“ Гласът му беше спокоен:

— Ще се свържа с училището. Ще ги информирам, за да решат какво да правят. Но и те са го знаели още преди да те вземат при тях, нали?

Хванах гайдата под мишница.

— Аха…

— Трябва да кандидатстваш в „Карнеги Мелън“. В този университет има специалност гайда.

— Не се бях сещал — отвърнах аз. Той не обърна внимание на сарказма ми.

— Трябва да помислиш за това, като приключиш тук. — Бил ме гледаше как прибирам гайдата си. — За теб би било загуба на време, ако просто отидеш в някоя музикална академия.

Кимнах му замислено, оставих го да направи още няколко умни забележки, после стиснах ръката му за довиждане и излязох от стаята. Изпитвах разочарование, макар да не трябваше. Нима можех да очаквам нещо друго?

* * *

Едно момиче седеше на бордюра на тротоара, когато излязох от музикалния магазин. Бях в толкова гадно настроение, че нямаше да я погледна повторно, ако не беше приседнала на сантиметри от колата ми. Макар да бе обърната с гръб към мен, всичко в нея направо крещеше ох, колко ми е скучно!

Поставих калъфа на гайдата на задната седалка, като се постарах да вдигна максимално шум, за да схване тя картинката — нали знаете, че ще я прегазя, ако не се премести, когато подкарам колата си.