Читать «Балада» онлайн - страница 128

— Всички харесват пържени картофи. Дори хората, които казват, че не ги обичат, всъщност ги обичат — казах аз.

Съливан кимна.

— Вярно е.

Сервитьорката ни изгледа странно и отнесе менютата.

След като си тръгна, казах:

— Искам да знам защо Ноала трябва да яде сега?

— Защо гледаш към мен? — попита Съливан.

— Защото имам чувството, че на тази маса ти знаеш най-много за феите — казах аз. — Което е доста невероятно, като се има предвид каква компания се е събрала.

Той въздъхна.

— Прекарах седем години с Тях, така че е нормално да знам доста неща. Бях съпруг на една от придворните дами на Кралицата.

Можеше да бъде всяка от дамите в двора, но някак веднага се сетих за една. Ноала очевидно беше на същата вълна като мен, защото каза:

— Елинор.

— Не искам да знам как си разбрала — каза Съливан. — Надявам се, че не си ме виждала заедно с нея.

— Не — отвърнах Ноала. — Защо, да не си бил безумно влюбен?

Съливан потърка по-силно бръчката между веждите си. Погледна ме.

— Както и да е, за седем години можеш да научиш много, ако внимаваш. Когато бях с Елинор, открих, че никой не гледаше към мен. Така че аз можех да виждам повече неща, ако исках. И това, което видях, не ми харесваше. Те използваха хора, за да убиват други хора. Черна магия. Ритуали, които биха накарали косата ти да се изправи. Хора, загубили себе си за… наслади, които ги лишаваха от душата им. Там нищо нямаше смисъл за мен. Нямаше време. Нямаше последствия. Нямаше… Най-лошото беше това, което правеха с човешките деца.

Той не потръпна. Просто притвори наполовина очите си и извърна поглед встрани за миг. После погледна отново към мен, към рамото ми.

— Имаш комар на рамото си.

Плеснах с ръка там, където се беше втренчил, и проверих дланта си. Нищо.

Съливан звучеше уморено.

— Ето това сме ние за Тях, за дворцовите феи — нищо. Това открих. Ние не сме им равностойна раса. Нашето страдание не означава нищо за Елинор и за другите като нея. Ние сме просто размазан комар на рамото им.

Ноала каза:

— За дворцовите феи може би. Но не и за самотните феи, феите отшелници. Не и за мен.

Съливан повдигна въпросително вежди.

— Нима? И не си искала да сключиш сделка с Джеймс? Просто изпитваше искрено и невинно приятелско чувство и искаше да се радвате заедно на птичките и тревичките?

Исках да я защитя, макар да знаех, че е прав. Когато се срещнахме, бях просто поредната мишена на Ноала. Но и аз бях също толкова виновен, нали? Защото и тя беше просто поредната фея за мен.

Ноала само погледна към него, беше прехапала леко устни.

— Вижте — казах аз. — Осъзнавам, че и двамата имате желание да се удушите през масата, но не мисля, че това е най-полезният начин да си уплътним времето, и — честно казано — не смятам, че ще имам достатъчно пари за бакшиш на сервитьорката, за да разчисти, след като се изтрепете. А, ето я и храната ни. Нека да се нахвърлим върху нея, а не един върху друг.

След като момичето остави сандвичите ни и ги огледахме, за да намери Съливан онзи без майонезата, попитах отново:

— И така, защо тя трябва да яде? Ако причината не е в това, че не е взела нещо от мен — както каза и ти преди — тогава защо?