Читать «Балада» онлайн - страница 129

Съливан махна салатата от сандвича си с уста.

— Просто казвам, че тя би трябвало да е много изнемощяла и да й е по-трудно да поддържа видимата си форма, щом не е взела нищо от теб. Освен това изглежда много по-малко… ефирна в сравнение с последния път, когато я видях. — Ноала се канеше да изпротестира нещо, но той добави бързо: — Виждал съм твоята сестра да отпада и залинява между жертвите си, веднъж, преди години.

Ноала замълча. Не просто замълча, стана абсолютно тиха. Като пълно отсъствие на звук, движение, мигане, дишане. Превърна се в статуя. И след това попита много спокойно:

— Моята сестра?

— Не знаеше ли, че си имала… ами, да, предполагам, че няма откъде да знаеш, нали? — Съливан махна и доматите от сандвича си и ги подреди на купчинка в чинията си, без да се докосват до салатата. — Разбира се, тя не приличаше на теб, когато я видях — все пак ти можеш да изглеждаш както си пожелаеш. Но тя също беше леанан шии. Нямаше да си помисля, че сте свързани по някакъв начин, ако Елинор не ми го беше споменала. Имали сте един и същи баща. Съжалявам. Не исках да те разстройвам.

Последната му реплика звучеше малко странно, като се имаше предвид доскорошното му отношение към нея. Може би слисаното й мълчание го беше размекнало.

— Били сме две?

— Две, наричани с едно и също име — каза Съливан. Погледна я така, сякаш това трябваше да означава нещо специално за нея. — Отвъдните. За да ви противопоставят на своите, обитаващи техния свят. Все едно сте хора. Не беше хубаво име.

— Чакай — прекъснах го аз. — Значи Те са смятали Ноала за човек?

Не мисля, че гласът ми прозвуча обнадеждено, но Съливан кара бързо:

— Не буквално. Само защото леанан шии прекарва толкова много време с хората и често прилича на тях. Дори приема някои човешки навици.

Сетих се как Ноала седеше в киното и си фантазираше, че е режисьор. Съвсем като човек.

Осъзнах, че Съливан се е втренчил в нея, и се обърнах да я погледна и аз. Очите й бяха притворени, а на лицето й се беше появила една от дяволитите й доволни усмивки. В ръката си държеше наполовина изяден резен картоф.

— Казах ти, че ще ти хареса.

Тя отвори очи.

— Бих могла да живея само на пържени картофки.

— Щеше да станеш двеста кила за нула време. — Съливан отхапа от сандвича си. — Никога не съм виждал някой от Тях да яде човешка храна. Е, чувал съм истории как някои от по-нисшите видове създания ядат зърна и подобни дребни неща, но не бях виждал досега. Кога започна да ядеш човешка храна? Спомняш ли си първия път?

Споменът за полепналото по устната й оризово зърно накара стомаха ми да се преобърне.

— Джеймс ми даде да опитам от неговия ориз по китайски. Преди няколко дни.

Съливан присви очи и продължи да яде сандвича си, за да си даде време да обмисли чутото.

— Ами ако има процес, обратен на онова, което се случва с хората в света на феите? Всички знаят, че ако хапнеш от храната, която ти предлагат там, ще бъдеш прикован завинаги в техния свят. Не съм чувал същото да важи за феите и храната в човешкия свят, но не се и сещам за много ситуации, в които на една фея може да й предложат човешка храна. Освен, естествено, в този мил, сантиментален сценарий, предложен от вас, който ще ми докара язва.