Читать «Балада» онлайн - страница 127

— И какво, по дяволите, означава това? — попита Ноала.

Не знаех. Просто се почувствах добре, че можех да го напиша.

Ноала грабна изписания ми пръст и го ощипа силно.

— Вече не мога да чета мислите ти. Трябва да говориш с мен.

— Не знам какво означава — казах аз. — Когато те срещнах, все още нямах представа какво означават и половината от думите по мен.

Тя ми се намръщи, но после се загледа в забързания към нас Съливан, който излизаше от закусвалнята и се канеше да дойде на масата ни. Преди да влезе в двора обаче, се спря до вратата и каза нещо на сервитьорката.

Отвори уста, но аз го изпреварих.

— Намериха ли Ди?

Съливан поклати глава.

— Не. — Повъртя се на стола си няколко секунди, докато остана доволен от разстоянието до ръбовете на масата. — Но, моля те, Джеймс, не се побърквай. Казах ти го само защото знам, че сте приятели, и помислих, че може би си се чувал с нея. Наистина се надявах, че ти се е обадила или нещо такова. Има поне хиляда напълно безопасни места, където би могла да бъде.

Ноала ми хвърли многозначителен поглед, но не разбрах какво точно иска да ми намекне.

— И поне хиляда не толкова безопасни места — възразих му аз.

— Което важи и за всички нас. — Съливан отвори менюто, но не погледна в него. — Има хора, които я търсят, а ние можем само да правим догадки, което е безсмислено. Точно сега вниманието ми е съсредоточено над друг конкретен проблем, който седи срещу мен.

— Аз — каза Ноала. Когато Съливан я погледна, тя добави: — Разбирам. Вие ме мразите. Нищо лично.

Съливан направи гримаса.

— Не те мразя. Просто не ти вярвам. И… дори не е лично. Досега не съм срещал безопасен представител на твоята раса.

— И все още не сте срещнали — каза Ноала с усмивка, приличаща по-скоро на озъбване. — Но никога не бих наранила Джеймс.

Той погледна към мен.

— Нещо да добавиш, Джеймс?

Свих рамене.

— Вярвам й. Казах ви го и преди. Не сме сключили сделка. Тя не е взела нищо от мен. — Освен това се целува страхотно и знае повече за мен от всеки друг на света. Това последното го запазих за себе си.

Съливан се намръщи, между веждите му се образува дълбока бръчка и той я потърка с пръсти, сякаш знаеше, че се е появила там.

— Ще ми докараш язва. Можеш ли да си представиш колко по-лесен щеше да бъде животът ти, ако просто беше влизал в часовете, беше се научил да свириш на пиано и бе завършил с повече латински титли зад името си, отколкото Цицерон? Нали се сещаш, такива нормални неща, а не да се сприятеляваш със смъртоносна фея, чийто modus operandi е да изсмуква живота от хората, които са й се доверили? Можеш ли да разбереш с какво се опитвам да се боря тук?

— Сервитьорката — предупреди ни Ноала с приглушен глас.

Трябваше да млъкнем, когато тя се появи и попита за поръчките ни. Никой не беше погледнал в менюто, а Ноала така или иначе не знаеше какъв е вкусът на никоя храна, затова просто казах:

— Сандвичи с печено телешко и пържени картофки за всички.

— За мен без майонеза — каза Съливан навъсено, като въртеше нервно железния пръстен около пръста си.

— Харесвам ли пържени картофки? — попита ме Ноала.