Читать «Балада» онлайн - страница 126

— Знам, че е сериозно, не ме убивай — каза той. — Може би най-сериозното и важно нещо, което съм правил през живота си.

И двамата се стреснахме, когато телефонът му звънна в джоба му. Джеймс го извади и се намръщи при вида на изписаното име.

— Съливан е.

Отговори на повикването и постави телефона между моето и неговото ухо, така че и двамата да чуваме разговора.

— Ало?

— Джеймс?

— Защо всички питат това? — попита Джеймс. — Да, аз съм.

Гласът на Съливан се чуваше като от много далече.

— Звучиш много различно по телефона. Тя още ли е с теб?

— Разбира се, че е.

— Виж. Съжалявам, че се забавих толкова. Тук… по дяволите. Задръж малко. — Пауза. — Извинявай. Можеш ли да я доведеш в града? До закусвалнята? Седнете на маса отвън. На някоя от железните. Тя ще го понесе ли?

— Да.

— Добре. Добре. Ще се видим там след… да кажем, петнайсет минути. — Съливан се поколеба отново. — Джеймс… — Втора пауза, а после въздъхна тежко. — Джеймс, не казвай на никого от съучениците си. Виждал ли си Диърдри Монахан наскоро?

Джеймс

Около нас птичките пееха, колите ръмжаха край заведението и денят беше прекрасен.

Отпуснах ръце върху масата, много предпазливо, въртейки камъчето на Ноала между пръстите си. Толкова много исках да изпиша вина върху кожата си, че почти усещах вкуса на буквите в устата си. Беше горчив.

— Съливан не трябваше да ти казва това — проговори първа Ноала. Загледа се в сервитьорката, която се върна с чашите ни вода. — Да, добре, така е добре. Оставете ги тук! — Последните думи бяха насочени към момичето, което се опитваше да улови погледа ми, докато подреждаше излишно чашите ни на масата. — Сериозно. Чакаме някого. Просто… — Ноала направи жест с пръсти, сякаш изтръсква капки вода от тях.

Сервитьорката най-накрая си тръгна.

Опитах се да си спомня последните думи, които бях казал на Ди. Дали не беше нещо ужасно жестоко? Не я бях виждал от онзи път, когато оставих Ноала да я разкъса — но не можех да си спомня колко гаден съм бил. Някак си обаче помнех, че бях казал нещо много гадно. Някак си нейното изчезване беше по моя вина.

— Гайдарю — откъсна ме от мислите ми Ноала; гласът й звучеше остро. — Той не каза, че задължително е станало нещо лошо. Само те попита дали не си я виждал. Самонавиването не води до добро. — Отвори уста, сякаш щеше да каже още нещо, но вместо това наведе стола си към масата зад нас и взе химикалката, оставена там до сметката. Подаде ми я. — Просто го направи.

Още нещо, заради което съжалявах. Кожата ми беше почти изцяло изписана отново и ставах все по-зле.

Тя пъхна химикалката между пръстите ми.

— Освен ако не искаш аз да го направя вместо теб.

Почувствах облекчение в секундата, в която върхът на химикалката се допря до дланта ми. Надрасках черна река на кожата си, натиснах капачката, за да се прибере пълнителят, и въздъхнах.