Читать «Балада» онлайн - страница 124

— Аз… аз те сънувах.

— Сънувал си ме? — Първото, за което помислих, бяха всички онези нощи, в които беше сънувал Ди, а не мен. После си дадох сметка какво означаваше изчервяването му. — Какъв точно беше сънят?

Джеймс разсеяно погали камъчето в джоба си, преди да скръсти ръце на гърдите си.

— Ха. Много добре знаеш какъв беше сънят.

Намръщих се за миг и го погледнах изненадано, но след това се сетих, че той смяташе, че вече съм разчела мислите му. И тогава осъзнах, че не го бях направила.

А после разбрах, че не мога да го направя.

Взирах се в него и се опитвах да открия каквато и да било следа от мислите, които нормално виждах и тълкувах, но там нямаше нищо. Дори не можех да си спомня как го бях правила преди. Беше като да откриеш, че си спрял да дишаш, и да се опиташ да си спомниш как се вкарва въздух в дробовете.

Джеймс вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ей. Нямам власт над подсъзнанието си. Не можеш да ме държиш отговорен за фантазиите ми по време на сън. Сериозно се съмнявам, че мога да танцувам така в реалния живот.

Докато се опитвах да уловя мислите му, внезапно забелязах нещо. Той вече не беше златист. Кога бях спряла да виждам музиката вътре в него? Не можех да си спомня последния път… И после разбрах. Знаех, че не той се беше променил. А аз.

Както лежах в тревата, вдигнах ръце и покрих лицето си.

— Не става дума за съня с танца. — Думите на Джеймс не бяха въпрос. Чух как приседна на земята до мен. — Станало ли е нещо през тази нощ?

— Не мога да чуя мислите ти — прошепнах, но не махнах ръцете си.

Джеймс мълчеше. Не можех да разбера дали защото не знае какво да каже, или защото внезапно е осъзнал колко важно е било това за мен. После се протегна и смъкна ръцете ми от лицето, защото след като не можех да чувам мислите му, поне трябваше да виждам изражението му. Но не гледаше към мен, а някъде надалече. Мислите му бяха напълно недостижими за мен, сякаш никога не бяха съществували.

— Кажи нещо. — Гласът ми звучеше жално. — Толкова е тихо. Кажи ми за какво мислиш.

— Добре дошла в живота ми — каза Джеймс. — На мен ми се налага да предполагам какво се случва в главите на хората. — Погледна ме и нещо, което видя на лицето ми, явно го накара да смекчи тона си. Сви рамене. — Чудех се дали е просто част от онова. От приближаването до Хелоуин. Видях Елинор. Тя каза, че тялото ти залинява все повече, все едно се износва, и че трябва да изгориш, за да останеш жива. Може би това е станало — износила си се.

— Не се чувствам износена. Чувствам се… — беше ме страх да го кажа.

Джеймс прокара пръстите си по вътрешната част на дланта ми, гледайки я така, сякаш беше изключително важно нещо.

— Знам. Виж, Ноала… — Поколеба се. — Елинор каза и нещо друго. Каза ми, че има начин да запазя спомените ти, ако го искам.

Стомахът ми се преобърна.

— И защо я е грижа за мен?

— Не знам. Може ли да ме е излъгала?

Поклатих глава, тревата изшумоля под главата ми. Сетих се за това, което ми бяха казали Брендън и Уна.

— Не. Но по-скоро би стояла отстрани и би гледала за забавление как изгарям.