Читать «Балада» онлайн - страница 123

Ноала отвори очи. За около секунда изглеждаше като че ли погледът й не може да се съсредоточи върху нищо, просто се рееше, но после видях как очите й се спират върху мен, после върху Съливан и след това оглеждат стаята.

Първите думи, които каза, бяха типични за нея.

— О, мамка му.

Ноала

Приятелят Смърт ме разкъса парче по парче, а аз във дланта му гнездото си свих. Погълна ме той наведнъж като малко дете, потънах в усмивката нежна, бледен и тих.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Джеймс. По някаква причина ми напомняше за ябълка. Лицето му беше загоряло от всичките следобеди, прекарани навън в репетиции, а след като косата му беше пораснала отново, изглеждаше дори още по-червена отпреди. Всичко, свързано с него — как стоеше на хълма до мен, а пръстите му си играят с връхчетата на златната трева — наистина ми напомняше за ябълка. За къснозреещите плодове, които се наливат през лятото, преди да се разкрият в пълната си прелест.

Мачках нервно опаковката на някакъв десерт, озовал се неизвестно как в ръцете ми.

— Всичко е по-добре от смъртта, нали? Какво, по дяволите, иска от мен Съливан? Защо ме прати на този хълм? Не съм някакъв енот, който си намерил да рови в боклука ти. Не можеш просто да ме върнеш обратно в дивата природа и да очакваш да се изпаря.

Джеймс ми се усмихна леко, но видях, че пръстите му потъркват камъчето на тревогите в джоба му.

— Не мисля, че Съливан очаква да изчезнеш отново в пустошта, моя скъпа пепелянке. Може би се надява. Но не го очаква. Каза, че иска да си поговорите.

— Можем да си говорим навсякъде.

— О, прекрасно го знам. Но разбирам какво има предвид. Твоето… някак определено нетрадиционно и — малко е да се каже — проблемно появяване може да привлече нежелано внимание. Особено в момчешкото общежитие.

Сухата трева изшумоля, когато полегнах по гръб на земята и се загледах в дълбокото синьо небе. Нямаше нито един облак и както си лежах така, не виждах никое от ярко оцветените дървета в подножието на хълма. Все пак всичко в този ден — студът, който хапеше кожата ми, миризмата на пушек и гора, устремният порив на вятъра — крещеше, че Хелоуин вече е тук.

Джеймс се наведе над мен, тялото му хвърляше сянка върху моето. Когато слънцето не ме докосваше, ми ставаше ужасно студено.

— Добре ли си?

— Спри да ме питаш това — казах аз — Супер съм. Направо цъфтя. На върха на щастието съм, няма накъде повече. Как ме откри?

— Лежиш в тревата на метър от мен. Не е нужна голяма интелигентност.

— Легни долу, за да те шамаросам — казах му аз, а той се усмихна с обичайната си полуусмивка. — Имах предвид преди. Как ме откри на хълма, когато изпаднах в безсъзнание? Беше нощ.

О, Господи. Изчерви се. Дори не знаех, че Джеймс Морган може да се изчервява. Със сигурност знаех, че не можех да си го представя. Той извърна поглед, сякаш така щеше да прикрие поруменелите си страни, но все още виждах червените му уши.