Читать «Балада» онлайн - страница 122

Трябваше да положа Ноала внимателно на леглото, но ръцете вече адски ме боляха и по-скоро я изпуснах върху него.

Съливан постави ръката си на рамото ми.

— Ученичка ли е?

— Не. — Махнах косата от лицето й. — Оправи я.

Той се изсмя някак отчаяно.

— Явно имаш голяма вяра в мен. Какво й е?

— Не знам. Мисля, че аз съм виновен. — Не го поглеждах. — Тя е фея. Муза.

— Господи, Джеймс! — Съливан ме стисна силно за рамото и ме обърна към себе си. — Ти ми каза, че не си сключил сделка с нея! Какво, по дяволите, прави в леглото ми?

Стоях там, пръстите му се забиваха в плътта ми, а аз се взирах в него. Той трепереше и по цялото му изражение личеше, че в момента ме мрази.

— Не съм направил нищо. И затова тя е тук. Не взе нищо от мен и мисля, че сега умира. Мистър Съливан, моля ви.

Той ме погледна отново.

— Моля ви.

Не можах да позная гласа си. Звучеше странно. Слаб. Отчаян.

Съливан издиша тежко и ме пусна. Потърка лицето си с ръка известно време, сякаш мислеше за нещо, а после застана до мен пред леглото.

— Джеймс, сигурно грешиш. Леанан шии изчезва, когато не е получила редовната си порция енергия. Не може да остане видима. Тази фея — това момиче… това е странно — реакцията е напълно човешка.

— Тя не е човек.

Съливан постави ръка на челото на Ноала, очите му пробягаха по цялото й тяло.

— Много е слаба — отбеляза той. — Кога за последно е яла?

— Какво? Не знам. Тя не яде човешка храна. — Но щом го казах, се сетих за зрънцето ориз, полепнало по устната й.

— Да бе, много смешно. Покрий я, замръзва.

Скри се в малката кухничка и чух как отваря вратата на хладилника. Измъкнах одеялото изпод краката на Ноала и го метнах върху нея. Прокарах пръст по студената й скула; нямаше никакъв признак, че е започнала да се стопля. Проследих тъмните хлътнали кухини под затворените й очи. Обзе ме някакво странно самосъжалително чувство, прииска ми се да се свия на кълбо до нея и също да затворя очи.

Когато Съливан се появи от кухнята, около него се носеше силен плодов аромат.

— Това е сода — каза, сякаш се извиняваше. Очите му се спряха за миг върху пръстите ми, които все още докосваха кожата на Ноала. — Най-сладкото и наситено със захар нещо, което имам подръка. Имам и мед, но е прекалено лепкав. Изправи я. Надявам се, че ще може да го преглътне. Нямам идея какво, по дяволите, правя.

Опитах се да повдигна леко Ноала. Тялото й увисна безжизнено на рамото ми. Имах чувството, че със Съливан сме като бавачки на малко дете. Повдигнах челюстта й, а той започна да налива содата в устата й.

— Леко, да не се задави.

Облегнах главата й назад и прокарах ръка по гърлото й. Бях виждал Ди да прави така, когато искаше кучето й да преглътне хапчетата си.

Ноала преглътна.

И после още веднъж. Продължихме да го правим, докато се убедихме, че е изпила поне половината чаша сода, и после тя се закашля.

Кашлянето е добър признак, нали?

— Още? — попита Съливан. Не знаех кого точно пита, защото изобщо не разбирах какво правим.