Читать «Балада» онлайн - страница 121

Подозрението направо физически пропълзя по кожата ми, но думите на Елинор звучаха като истина. Все пак трябваше да попитам:

— Защо искаш да й помогнеш?

Кралицата разпери небрежно ръце, сякаш отваряше книга, и сви деликатно рамене.

— Просто съм великодушна. Сега, по-добре побързай и я целуни, гайдарю. Дай й чрез дъха си две години, ако това желаеш. — Изправи се и изтупа коленете си с бледите си, бледи ръце. — Та-та!

И с едно потрепване на въздуха наоколо и рязко свиване, което прониза дробовете ми, тя изчезна. И слънцето изгря. И Ноала беше до мен.

Отместих разпилените светли кичури коса от луничавото й лице и леко притиснах устни до нейните. Не чувствах, че целувам Ноала. По-скоро все едно беше труп. Нищо не стана. Целувах мъртво момиче и нищо не се получаваше.

Две години, Ноала. Не е чак толкова много. Искам да ти ги дам. Просто ги вземи. Целунах я отново и вдишах силно дъха си в устата й.

Все още не чувствах никаква промяна. По дяволите. Не трябваше ли да се съживи и да подскочи, ако номерът действа? Пробвах отново — три пъти за късмет, нали? — и се опитах да си представя как моят живот се влива в нея. Не ми пукаше, че ще ми отнеме две години. Не ми пукаше дори да бяха десет. Главата й се отметна назад и кожата й изпръхна цялата. Изглеждаше мъртва и студена като замразено пиле.

— По дяволите, Ноала! — Ръцете ми трепереха, а малко по-късно и цялото ми тяло се разтресе. Извадих телефона от джоба си, отворих го с една ръка, затворих очи и се опитах да извикам в главата точните цифри. Представих си ги изписани върху кожата ми и те се появиха. Набрах номера и позвъних.

Телефонът иззвъня два пъти и гласът на Съливан, дрезгав и сънлив, се чу от другата страна:

— Ало? — После добави като по задължение: — Тук е Патрик Съливан от „Торнкинг-Аш“.

— Имам нужда от вас — казах аз. — Помогнете ми.

Внезапно дрезгавият глас прозвуча много по-будно:

— Джеймс? Какво става?

Не знаех какво да му кажа. Едно момиче умира в ръцете ми.

— Аз… Има ли някой друг буден? Трябва да доведа някого. Имам нужда от помощта ви. — Осъзнах, че се повтарям, и млъкнах.

— Нямам представа за какво говориш, но ще отключа задната врата. Явно не си го направил още…

— Ще бъда там след няколко минути — прекъснах го аз. — Съливан казваше още нещо, но аз затворих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Подхванах Ноала под мишниците и под коленете и се опитах да я вдигна.

— Хайде, миличка. — Изправих се на крака и се олюлях леко. Суичърът ми падна на земята. Все тая, ще го взема по-късно. Заклатушках се из високата трева — на места стигаше до кръста ми, докато стигнах до територията на училището и след това минах откъм гърба на общежитието.

Съливан ме чакаше на задната врата по пижама. Без да каже и дума, задържа вратата, докато пренасях Ноала вътре.

Каза само:

— Стаята ми е отворена.

Вътре все още миришеше на канела и маргаритки, макар никъде да не се виждаха нито свещи, нито цветя; по целия под бяха разпилени изписани листове. Съливан ми посочи леглото си, което беше напълно оправено и осветено от студената светлина на бледото утринно слънце, влизаща през прозореца.