Читать «Балада» онлайн - страница 120

— Е, все пак тя е леанан шии, гайдарю. Със сигурност си наясно как поддържа живота си?

Беше права. Аз бях виновен. Просто досега не си бях позволил да мисля за това.

— С живота на другите, нали? С живота на хората.

— С години, гайдарю. Тя взема години от живота на тези, които дарява с вдъхновението си. А от теб не е взела нищо, нали? — Кралицата събра грациозно ръцете си в скута си и ги изгледа нежно, сякаш позицията на събраните й един до друг пръсти й доставяше истинска наслада. — Както казах, сантименталността е доста опасно нещо. И също така много човешко.

Разтреперих се целият — и от студения въздух, и от близостта на Елинор. Всичко в мен крещеше, че тя е древно, диво създание и трябва да се махна веднага оттук. Беше ми нужна цялата ми сила, за да не пусна Ноала на земята и да не се разкарам на мига от това място.

— Колко години й трябват?

Кралицата на феите вдигна лицето си към мен и ми се усмихна с ужасяващо съвършените си перлени зъби. Разбрах, че се е надявала да задам точно този въпрос. Но не ми пукаше. Просто исках да знам.

— Мисля, че две години ще й стигнат, за да издържи до Хелоуин — каза тя и се усмихна отново, този път на ръцете си, малка, почти неуловима усмивка, от която тревата около нас се олюля. — Тя трябва да изгори, нали знаеш. Тялото й живее само шестнайсет години дори да не се е лишавала от човешки живот. Затова отива доброволно на кладата на всеки шестнайсет години. Бедното създание е наясно, че ако не се изпече доброволно — Елинор сви рамене, — ще умре завинаги. Разбира се, сега вероятно ще умре, каквото и да стане.

Затворих очи за частица от секундата. Исках да ги държа така по-дълго, за да помисля малко, но мисълта, че няма да виждам намиращата се толкова близо до мен Елинор във всеки един миг, ми се струваше най-страшната на света.

— Как да го направя?

Елинор ме погледна нежно.

— Какво да направиш, гайдарю?

С голямо усилие процедих през зъби:

— Да й дам две години от живота си. — Две години не са много време. Когато стана стар побъркан дядо, няма да ми пука дали ще умра две години по-рано. Бях готов да направя всичко, за да върна топлината в студената до смърт кожа на Ноала и цвета в устните й.

— Знаеш, че тя ще те забрави, след като изгори, нали? — Устните й бяха присвити като съвършена по форма роза, но очите й искряха. Беше като малко дете, което знаеше някаква тайна и се пръскаше от нетърпение да я сподели.

— Така си мислех преди — отвърнах аз. — Но предполагам, че сега ще ми кажеш нещо друго.

Слънцето се надигаше зад хълмовете. Устните на Елинор се разтегнаха широко от удоволствие и събудиха в мен спомени за пеперуди, цветя, слънце, смърт, разложена плът…

— Така е — каза тя, леко задъхвайки се. — Не позволявай някой да твърди, че Кралицата не е загрижена за своите поданици. Ако ти се довери напълно и ти каже истинското си име, гайдарю, истинското си име, което ще ти даде власт над нея — както става с всички феи — можеш да съхраниш спомените й. Ще я гледаш как изгаря от началото до самия край и когато това стане, трябва да кажеш на глас истинското й име седем пъти, без прекъсване, и щом тя се надигне възродена от пепелта… ще си спомни всичко.