Читать «Балада» онлайн - страница 119

— Ноала — повторих отново, защото не знаех какво друго да кажа.

Толкова бях свикнал с нейния напорист характер, с проявите й на сила и дори арогантност, че сега просто не можех да откъсна изумения си поглед от нея. Беше полегнала в тревата и приличаше на онези пластмасови кукли, използвани за модели за първа помощ, с разперени встрани ръце; голите й дълги крака бяха кръстосани един върху друг. Тя наистина беше просто едно момиче с нежно, крехко тяло, което сякаш беше облякло нечии чужди дрехи, за да изглежда по-голямо.

Защо не се събуждаш? Дишането й беше много забавено, все едно не й костваше никакво усилие просто да пропусне едно поемане на въздух и после още едно, и още едно…

Скърцах със зъби и замръзвах от студ, но свалих суичъра си и завих с него голите й крака. Пъхнах едната си ръка под коленете й — Господи, кожата й беше направо ледена — а другата под врата й, повдигнах я в скута си и я притиснах към тялото си.

По кожата ми плъзнаха тръпки, но този път не бяха от нея, а от студа. Облегнах главата й на гърдите си; дори през тениската си усещах колко хладна беше бузата й. Свих се по-близо до нея. Дъхът й обливаше лицето ми, но този път не усещах никакво ухание. Нямаше цветя. Нищо.

— Какво не е наред? — попитах аз.

Не изпитвах нито тъга, нито гняв, понеже не можех да си представя защо все още не отваря очите си. Можех да мисля само за това, че седя в средата на полето с умиращо момиче в ръцете си, а мозъкът ми отказваше да се съсредоточи върху нещо друго, освен това как косата й падаше върху лицето й, лишената от цвят трева на зазоряване и една малка част от ръкава на суичъра ми, която се беше разнищила.

Изведнъж си дадох сметка, че още някой се беше свил на тревата срещу мен, и това направо ми изкара ангелите, защото не знаех как е дошъл тук, нито колко време е стоял и ни е наблюдавал.

— Сантименталността е доста опасно нещо — каза този някой и с ужас осъзнах, че знам чий е този глас.

— И как стигна до този извод? — попитах, като измъкнах ръката си изпод коленете на Ноала, за да може Елинор да види желязната ми гривна.

— О, не се притеснявай, гайдарю — каза тя. — Този път не съм дошла, за да отнема живота ти. Зърнах тревогата ти и просто реших да видя дали не мога да бъда от помощ на един от моите умиращи поданици.

Беше толкова ужасяващо красива по един сладък и жесток начин, че гърлото ми се присви от непозната болка. Коленичи пред мен и протегна дългите си пръсти към челото на Ноала, но не я докосна.

— Наистина не разбирам как може да понася това желязо, бедничката. Каква ирония — в крайна сметка именно човек ще я убие.

— Откъде ти хрумна?

Елинор се изправи отново, бледозелената й рокля се разпиля около нея като ефирни цветя в тревата.