Читать «Балада» онлайн - страница 117

Продължаваха да ме стискат силно за ръцете, докато се въртяхме и танцувахме; чувствах се в капан. Не можех да лъжа, но не можех и да им кажа истината. Не можех да си представя какво щяха да направят, ако започнех да им говоря за чувствата си. Мълчанието ми увисна във въздуха като присъда.

Брендън наблюдаваше лицето ми определено със задоволство.

— Добре. Надявах се да си влюбена в гайдаря. Народът на дийна шии не изпитва чувства — особено към човешките същества, но точно сега имаме нужда от този човек. Ти си толкова близо до хората, колкото е възможно за една фея, а привързаността ти към гайдаря ме убеждава напълно, че можем да ти вярваме. Знам на коя страна ще застанеш.

Гласът ми беше суров.

— Какво искате от мен? Вече умирам. Нямам намерение да ви бъда момиче за поръчки.

— Нашата нова кралица — язвителността в гласа на Брендън се чу съвсем ясно — преследва неуморно човешките повелители на детелините, където и да отидат. Носят се слухове, че възнамерява да се съюзи с Господаря на смъртта и да унищожи силата на тези хора, които привличат феите, както светлината привлича пеперудите, но не знам каква нечиста магия смята да използва за тази героична цел.

— Но можеш да си сигурна, че ще има намесена кръв — каза Уна. — Много кръв!

— Да — съгласи се Брендън. — Човешка кръв. Хората ще пострадат. Не дийна шии.

— Тогава защо се намесвате? Особено ако не изпитвате чувства към човешките същества? — попитах аз.

— Едно е да си свободен — започна Брендън. — И съвсем различно да смениш един господар с друг. Въпросът е дали сме готови да заменим зависимостта си от повелителите на детелините за служба на рогатия господар? Да загубим отношенията си с хората само за да станем като загубените души и тъмните феи, които вече са под неговата власт? Наистина е трудно да следваш Елинор, защото тя води всички ни към това мрачно място.

Не можех да не се съглася.

— И какво искате да направя?

— Наблюдавай Повелителката на детелините — каза Брендън. — Постарай се да я опазиш на този Хелоуин.

Няма що, точно това горях от желание да правя през последния ден от живота си: да бъда бавачка на Ди.

— Малко ще бъда заета тогава — казах рязко аз. — Ще изгарям на празничната клада, не помниш ли?

— Затова ни трябва и гайдарят — отвърна Брендън. — Кажи му всичко. Той я обича.

Спънах се. Уна ми помогна да се изправя. Около нас танцьорите сякаш увеличаваха скоростта, музиката беше все по-трескава, по-настоятелна. Както се въртяхме, изведнъж зърнах Елинор и нейния консорт, които пристъпваха в средата на кръга. Въздухът потрепери от красотата й. Бъдещият крал на нашия свят хвърли крадешком поглед към своята любима, когато тя не гледаше към него, и за частица от секундата видях, че беше уплашен.

Препънах се отново.

— Май приключихме с танците — обърна се Уна към Брендън.

— Аз решавам кога съм приключила — прекъснах я аз. — Никой не ме познава, освен мен.

Но те пуснаха ръцете ми и звукът на музиката нахлу в ушите ми по-силно отпреди.

Въпреки това се завъртях на пръсти, много по-лека без тях. Останалите ми правеха път, докато танцувах сама. Ритъмът пулсираше в тялото ми, неумолимо, подлудяващо, в хармония с ритъма на сърцето ми. За миг си представих, че Джеймс е тук, на сборището, и танцува с мен. Щом мисълта оживя в съзнанието ми, вече не можех да я залича: загорелите му от слънцето ръце, обвити около талията ми, силното му тяло, плътно прилепнало и парещо до моето, наболата му брада, която жулеше кожата ми… Изпълни ме толкова пареща нужда, че не можех да дишам.