Читать «Балада» онлайн - страница 115

Джеймс се хвана за думите ми.

— Така е. Искам да ми кажеш колко съм чудесен и невероятен. Ти си изумително интуитивна, сякаш наистина ми четеш мислите.

Ощипах го.

— А ти си изумителен кретен.

Той издаде доволен звук, сякаш бе поласкан.

Не каза нищо повече, нито пък аз, така че си стояхме там, сгушени един в друг, със затворени очи, вслушвайки се в спокойното си дишане. Красавицата и Звяра. Е, май по-скоро бяхме Звяра и Звяра.

Не смятах да заспивам. Всъщност, освен онзи един път, не бях спала никога в живота си. Знаех какво означават думи като „уморена“ или „отегчена“, но не и „сънлива“ или „изтощена до болка“. Не и досега. Не и след като от Хелоуин ме деляха само няколко дни, а не бях правила сделка от месеци и тялото ми започваше да ме предава. Исках да спазя обещанието си пред Джеймс и тази нощ да разбера какво правят феите тук. Или по-точно, какво общо имат учениците с това.

Но заспах. За три часа и двайсет и седем минути.

Умората ми ме плашеше. Струваше ми се, че в някоя от тези нощи мога да затворя очи и да не ги отворя никога повече. И после — нищо. Това ни казваха винаги — феите нямат душа.

Докато спях, Джеймс се беше извил малко встрани от мен, със свити юмруци, готови за жестоката битка, която винаги водеше със съня си. Позата му ми позволяваше да се изправя бавно от стола и да напусна тялото си, без да го събудя. В мига, в който станах невидима, видях по пода да се разпиляват сухи листа, а косъмчетата по ръцете на Джеймс настръхнаха.

Преди обичах да гледам вихрушката от листа, която съпътстваше промяната на формата ми. Беше като символ на свободата ми. Можех да бъда навсякъде. Доскоро, когато се променях, се появяваха цветя и зелени летни листа. После цветята бяха заменени с горски плодове — малини, къпини — и шушулки със семена, а листата бяха първо жълти, после червени. Сега листата бяха стари, сухи и мъртви. Нямаше цветя. Нито шушулки.

Понесох се извън общежитието, над хълмовете, за да намеря онова, което винаги бях избягвала: феите.

Прозях се леко. Вече отново бях уморена.

Ноала

Танцуваме, танцуваме — душата ми отделяш ти от тялото. Извиваш се, въртиш се — разкриваш малка част от цялото. И смеем се замаяни, така далеч съм от началото. Аз падам, падам в мрака, забравила коя съм.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

За втори път видях сборището на танцуващите феи зад „Торнкинг-Аш“. В мига, в който стъпих в средата на техния кръг, студът на октомврийската нощ изчезна, прогонен от жегата, която излъчваха танцуващите тела и смехът им. Бясната музика завладя изтощеното ми тяло изведнъж, тласна ме напред и прогони всяка мисъл от главата ми, освен една: танц.

Както винаги, тръгнах към музикантите, като наблюдавах линиите, които телата им очертаваха, докато освобождаваха мелодията от фиделите, флейтите и арфите. Застанах до тях и започнах да се олюлявам, оглеждайки безбройните феи на хълма, а сърцето ми следваше ритъма на бумтящия тъпан. Идеята да дойда тук ми се струваше много добра, тъй като танците освобождаваха задръжките и все някой щеше да се похвали с това, което правеше, но след като вече наистина бях тук, направо се смразих от неизмеримото множество на танцьорите и непосилността на задачата.