Читать «Балада» онлайн - страница 113

Осъзнах, че съм гледал Ноала прекалено дълго. Вдигнах очи отново към Ди — изражението й не се беше променило. Гласът й обаче беше успял да се стопли с няколко градуса.

— И ти ли си ученичка тук, Ноала?

Феята отмести погледа си от мен към Ди и видях как неприязънта направо струи от него. Това някак си ме изненада, защото не беше като ревността, която бях забелязал у Мегън. Беше… по-дълбока. Сякаш искаше да ме защити. Би трябвало да ми изкара акъла, но се почувствах добре.

— Уча много неща. — Ноала се усмихна на Ди; по-скоро беше измъчен опит за усмивка с оголване на зъбите. — Значи си приятелка на Джеймс?

Ди отвърна с фалшивата сценична усмивка, която ми беше позната от дните в старото ни училище.

— Познаваме се от девет години.

Ноала прокара ръката си през косата ми, трябваше да положа усилия да не затворя очи при допира й.

— Това е много време.

— Ние сме много добри приятели — каза Ди.

— Ясно.

Зад гърба на Ди Пол направи знак във въздуха сякаш дращеше с пръсти, а с устни оформи едно мяу.

— А вие откога се познавате, Ноала? — попита Ди.

— О, от около месец.

Усмивката на Ди замръзна отново.

— Е, значи отскоро.

Ноала също спря да се усмихва, и то така решително, сякаш подготвяше финалния си залп. Плъзна пръстите си по косата ми и ги обви небрежно около врата ми.

— О, не ми беше нужно много време, за да разбера какво съм открила. Но не трябва точно на теб да го обяснявам, нали? Ти го познаваш от девет години.

Ди се взираше в пръстите на Ноала и в начина, по който тялото ми цялото беше наклонено към нея, и лицето й леко се изопна.

— Да — отвърна тя. — Така е, няма нужда да ми го обясняваш. — Очите й шареха из нашата странна групичка: Мегън и двете й отворени кутии с храна, Ерик и китарата му, облегната на стената, Пол с опулените си кръгли очи, Ноала и пръстите й, заровени в тениската на гърба ми, и аз. Знаех как изглежда отстрани. Изглеждаше, че се справям добре без нея. Седях тук с моите приятели, смеехме се, похапвахме китайско, напълно доволни от живота си. А Ноала седеше на облегалката на стола ми и всеки можеше да си помисли, че е луда по мен и че сме заедно като истинска двойка.

Както би казал Кембъл: „Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това най-искрено съжалявам“.

Вярно беше. Аз наистина бях добре.

И искрено съжалявах.

Защото бях решил, че ще се почувствам страхотно, ако ситуацията се обърне и Ди се окаже на моето място, но не беше така. Видях изражението на лицето й — по-скоро липсата на изражение — и го разпознах веднага, защото го бях виждал прекалено често на моето лице преди това.