Читать «Балада» онлайн - страница 114

Тя измърмори нещо, за да оправдае тръгването си, и макар да съжалявах, не изпитвах чак толкова вина, че да я последвам. Не го направих заради Ноала. Бях сигурен, че макар феята да я мразеше, нямаше да ме спре да тръгна след Ди и да се опитам да облекча болката й.

Но вече нямах желание да я утешавам. Нима тя някога го беше правила за мен? Приключих с това.

Изпитах силно желание да целуна Ноала, защото тя ме беше освободила.

Ноала

Не е нужно да казваш на птицата, че е птица. Или да напомняш на рибата, че трябва да плува. Само ние, хората, губим посоката, само ние, хората, се нуждаем от имена.

От „Златният език“: „Поемите на Стивън Касапина“

Бях започнала да възприемам най-удобните столове на света, както ги наричаше Джеймс, като моето лично малко царство. Мислех си, че трябва да изляза и да изпълня обещанието си да разбера какво точно става тук, но малко преди полунощ Джеймс се измъкна от стаята си, за да ме види. Беше бос, стъпваше напълно безшумно и изглеждаше много сладък по тениска и спортния клин, с който обикновено спеше. Станах от стола, за да го пресрещна на половината път във фоайето, и от близо видях, че не изглеждаше само сладък, но и безкрайно изтощен. Големи торбички под очите му. Като се замисля, не можех да си спомня откога не беше спал.

— Привет, откачалке. — Личеше, че се чувства малко неудобно в мое присъствие сега, когато не правехме опити да се убием взаимно.

Стоях там с отпуснати отстрани на тялото си ръце.

— Привет, задник.

И после се целунахме. Не беше луда и страстна целувка, а просто нежно и леко докосване на устните, защото можехме да си го позволим. Почувствах се странно, сякаш бяхме напълно различни хора от тези, които бяхме по-рано през същия ден, когато аз се държах като строгия режисьор за пръв път през всичките си животи или когато Джеймс хапеше устните ми пред своята приятелка, не-гадже. Не беше лошо, просто странно. Не знам защо, но досега не смятах, че Джеймс е способен на такъв вид целувки.

Без да си говорим, се наместихме в един от големите плюшени столове и се сгушихме един в друг; отпуснах глава на гърдите му и се заслушах в бавните и успокояващи удари на сърцето му.

Чувах мислите му. Чудеше се как да ме попита — какво правим? Мислеше и за наближаващия Хелоуин. А после се сети, че мога да чувам мислите му, и се почувства виновен, защото не искаше да ми припомня колко малко живот ми остава.

Сякаш можех да забравя.

— Беше страшна на репетицията — прошепна Джеймс, за да отклони потока на мисълта си от края на месеца.

— Знам.

Думите му заглъхваха в косата ми.

— Е, нямаше голям екран или нещо такова…

— Млъкни. — Не знам защо, но не ми се говореше нито за щастието, което бях изпитала, нито за Хелоуин.

Нараних го. Мислите му прескочиха към камъка на тревогите и как му се иска „Балада“ да е неговият подарък за мен, но не каза нищо. Джеймс никога не показваше, че нещо е наранило чувствата му.

— Млъкни — обадих се отново, макар той да не беше казал нищо на глас. Трябваше да положа голямо усилие гласът ми да прозвучи нормално. По някаква причина гърлото ми беше пресъхнало, едва преглъщах и ми беше трудно да дам плът на това, което изпитвах. — Знаеш, че я харесвам. Просто искаш да погъделичкам егото ти.