Читать «Балада» онлайн - страница 112

— Вярно е. Мисля, че е имало поне два такива случая. Чела съм за тях. Толкова рядко се случва, че цяла вечност не могли да ги диагностицират, и сега тези хора трябва да правят странни неща, за да се поддържат живи.

Пол я възнагради с благодарствен поглед и добави:

— Както при онези хора, които са алергични към слънчева светлина. Получават жестоки изгаряния като малки и ако не се крият от слънцето, умират от рак на кожата. Трябва да стоят затворени и изолирани от дневната светлина през целия си живот. Иначе им излизат гигантски мехури.

— Сигурно е ужасно — каза Ерик. — Все едно да си алергичен към себе си или към живота. Сякаш си роден да умреш.

Ноала извърна поглед някъде над хълмовете. Пръстите ми обвиха китката й и вниманието й отново се пренесе към мен. Предложих й кутията с ориз:

— Искаш ли да опиташ?

Погледът й сякаш казваше — да не се майтапиш? Но май идеята я заинтригува или пък не искаше да ме разочарова, а може би го направи, за да прилича на нормално човешко същество пред другите, защото се наведе към мен и отвори уста. Успях да й подам ориза, без да го разпилея целия в скута й, което не беше толкова лесно, колкото звучи. Само едно зърно залепна на долната й устна и остана там, докато тя преглъщаше храната с колебливо изражение на лицето.

— Имаш тук… ето, просто… — посочих към устната й и се пресегнах за салфетките, но осъзнах, че всичките са у Мегън. Ноала можеше да го махне с ръка, но вместо това се наведе към мен — косата й ухаеше прекалено добре — и така се случи, че когато Ди се присъедини при нас, аз смучех много нежно долната й устна.

— Здрасти, Ди — каза Пол. Очите му бяха широко отворени и имаше изражение тип „леле, някого май го спипаха“.

Ноала бавно плъзна устната си по зъбите ми и се облегна назад, а аз преглътнах незабележимо, преди да се обърна към Ди. Внезапно изпитах желание да се изсмея.

Как се чувстваш сега, Ди?

Лицето на Ди, осветено наполовина от златистата светлина на залеза, се беше вкаменило. Тя скръсти ръце на гърдите си и ме погледна.

— Здрасти, Джеймс.

— Здрасти. — Гласът ми звучеше добре. Нормално. Да, здрасти, Ди. Аз просто си седя тук и похапвам ориз с това страхотно секси маце. Ти как си?

Лека усмивка се появи на лицето на Ноала.

— Поръчали сте си храна отвън? — попита Ди, макар да беше очевидно.

— Не — отвърнах аз. — Пол открадна кола и се оказа, че е на доставчика от „Градината на късмета“. А уж бил непохватен.

Тя не се усмихна.

За разлика от моята фея.

— Има много храна — каза Ноала. Погледна ме и вече я познавах достатъчно добре, за да усетя режещата нотка в гласа й. — Ще стигне за всички ни.

Ди ме изгледа внимателно, а когато проговори, гласът й беше леден.

— Познавам Пол и Мегън. Не мисля, че съм срещала останалите.

Очевидно не се интересуваше от Ерик, когато каза „останалите“, но въпреки това й представих първо него.

— Това е Ерик, асистент на нашия учител през деня и борец срещу неправдата нощем. — Погледнах към Ноала, която се взираше в мен напрегнато по начин, който не знаех как да тълкувам. Караше ме да изпитам желание да намеря отнякъде химикалка. Или да извадя камъка на тревогите от джоба си веднага. — Това е Ноала. — Замислих се дали да добавя моето гадже само за да видя реакцията на Ди, но не го направих; просто погледнах луничките на Ноала и напомнящите й на океана очи и си помислих колко е различна от Ди. Разликата беше убийствена сега, когато бяха една до друга.