Читать «Балада» онлайн - страница 108

Сега вече Съливан звучеше отново почти нормално.

— Защо? Защо сега?

— Ако познаваш Елинор, не би трябвало да питаш „защо“ отвърна Дилия. — Е, чуваш ли Ги? Те идват. И няма да Им хареса, че ми се пречкаш.

— Не искам да те виждам никога вече на територията на училището.

— О, определено няма да ме видиш никога повече.

Последва тишина и аз и Ноала отстъпихме назад в сенки те, в очакване някой да влезе вътре. Но вратата остана затворена и запази зад себе си Съливан и неговите тайни.

Създай текстово съобщение

217/200

До: Джеймс

Не принадлежа на това място, принадлежа на Тях. Те са изтъкани от музика като мен. Принадлежа на Люк. Миналата нощ той ми каза, че ме обича. Иска ми се да го беше чул. Толкова е странен и далечен понякога, че трябва да си припомням какъв беше преди.

От: Ди

Изпращане на съобщението: да/не

Съобщението ви не е изпратено.

Запазване на съобщението: да/не

Съобщението ви ще се пази 30 дни.

Джеймс

Оказа се, че двамата с Пол бяхме най-глупавите умни хора, раждали се някога, защото не можехме да направим нищо с проклетата пиеса. Бяхме с Мегън и Ерик, който киснеше на стола в очакване да дойде неговия ред да си каже репликите. Казах на Съливан, че все още нямаме нужда от него, и добре, че го направихме, защото единственото нещо, с което имахме някакъв успех досега, беше да се покажем като пълни идиоти.

До пианото Мегън се мръщеше, докато четеше своята роля. Ръцете й мачкаха ужасно листовете с текста на пиесата, което направо ме побъркваше, но се опитах да се съсредоточа и да се вслушам в думите й. Тя се обръщаше към мен, но не гледаше в моята посока, защото още не беше научила наизуст нито една реплика. Произнасяше ги равно и поставяше интонацията върху всички думи по един и същи начин, така че те просто се сливаха една с друга:

— ПростодумиЛеонНомера на фокусникТоваевсичко…

Пристъпвах от крак на крак.

— Защо е толкова трудна тази част? Сякаш някой е изял цял буркан с мед и после е повърнал на сцената. А после може и да се е изпикал отгоре.

— Това не е твоята реплика! — каза възмутено Пол.

— Майтапиш се! — провикна се Ерик. Беше раздразнителен, защото още не бяхме стигнали до сцена, в която участваше и той.

— Уф, тъпото пиано ме разсейва — казах, като се стараех да не гледам към Мегън. — Мислите ли, че можем да го преместим в онази част на сцената? Заема прекалено много място.

— Защо се тормозиш с това пиано? — попита Мегън.

— Не ни трябва тук отпред, нито в центъра. Ще свирим на него само в онези сцени, в които Пол не свири на обой.

— Това е без значение — каза Мегън. Размахваше намачкания сценарий в ръката си — Господи, това ме дразнеше ужасно, не можеше ли просто да държи листа опънат? — и ме зяпаше. — Готови ли сме да продължим?

Пол предложи:

— Прочети последната си реплика още веднъж.

Помислих си, че ще трябва да го направи поне още десет пъти, докато започне да звучи като човек, а не като робот в женска форма, но и веднъж беше добро начало.