Читать «Балада» онлайн - страница 107

— Не е твоя работа. Ако знаеше дори съвсем малко за Тях, щеше да си наясно, че е по-добре да не си пъхаш носа там, където може да бъде отрязан.

Дилия, сепнах се внезапно и Ноала ми се намръщи, тъй като не познаваше името. Лелята на Ди. Сега познах гласа й. Преди много години феите са спасили живота й и оттогава тя Им помага.

Веждите на Ноала се повдигнаха рязко нагоре.

— Не ми казвайте какво да правя. Посветих последните две години от живота си на тези деца, за да съм сигурен, че няма да им се налага да изживеят това, през което преминах аз. — Въпреки учтивата форма гласът на Съливан вече приличаше по-скоро на ръмжене. — Но през цялото това време не ми беше хрумнало, че ще трябва да се притеснявам и от хората. Кажете ми. Сега. Какво правите тук?

Гласът на Дилия беше леден.

— Добре. Просто използвах музиката на децата, за да призова един от народа на дийна шии. Дължи ми услуга.

— Сигурно ме смятате за голям наивник.

— Всъщност ми изгледаш много крехък. — Дълго мълчание, през което се зачудих какво точно се случва от другата страна на вратата. — Приличаш на човек, който има много за губене, а аз познавам хора, които с удоволствие ще ти помогнат да го загубиш.

Съливан звучеше непреклонен.

— Много жестоко сте се объркали, госпожо. За щастие не съм възпрепятстван от типичните за повечето хора задръжки, нито страдам от пристрастяване към някакви материални блага, именно благодарение на вашите приятели. От друга страна, мога да ви създам големи неприятности, ако не ми кажете веднага защо сте тук.

— Правя някои услуги на новата кралица — изстреля Дилия. — Техни си работи. Неща, които не могат да уредят сами помежду си.

— Новата кралица? — Гласът на Съливан леко изтъня. — Елинор?

Сърцето ми спря. Откъде знаеше името й?

— Да, Елинор. Аз й пазя гърба, а тя пази моя.

Съливан вече звучеше по-напрегнато.

— Защо е дошла тук?

Мълчание. Дали имаше някакво кимване или поклащане на глава, които не можехме да видим оттук? Или нищо не се случваше?

После отново се чу гласът на Съливан, леко притеснен.

— Да не би тук да има повелител на детелините?

Дилия се изсмя.

— И ти се предполага да защитаваш тези деца! Изобщо нямаш представа какво става.

Съливан попита:

— Кой е?

Около минута отвън цареше тишина и тогава с Ноала внезапно отскочихме от вратата, защото пантите й изскърцаха.

Едва успях да разпозная гласа на Съливан, когато изръмжа:

— Убих един от Тях и съм сигурен, че ще ми бъде много по-лесно да се справя с човек. Не си играй с мен.

Гласът на Дилия беше спокоен, равен и напоен с отрова.

— Момче, свали си ръцете от мен.

Вратата изскърца отново.

— Ще ти кажа само това — каза Дилия със странно приглушен глас. — Така че по-добре слушай внимателно. Ти искаш това, което искат и Те. Ти искаш Те да се махнат от човешкия свят, а Те искат ние да изчезнем от Техния. Аз ще убия всички феи, които общуват с хората, а Те ще убият всички хора, които общуват с феи. Да, някои от твоите деца — поясни тя с презрение — може да умрат. Но като погледнеш в перспектива, ще бъдеш идиот, ако се намесиш.