Читать «Балада» онлайн - страница 106

Ноала се приведе бавно и седна в скута ми, като присви на една страна нежните си голи крака, ухаещи на лято. О, по дяволите. Все още се опитвах да се владея, когато тя се протегна, хвана ръцете ми една по една и ги постави така, че да обвият цялото й тяло.

После се наклони към мен с лукавата си, особена усмивка, която ме накара да забравя кой съм аз и коя е тя.

И ме целуна.

Мислех, че можеш да отидеш в ада, ако го правиш с фея.

И аз я целунах.

* * *

Събудих се миг преди да чуя гласа й.

— Събуди се! — Гласът на Ноала ехтеше право в ухото ми. — Отвън има някого.

Отворих очи. Десният ми крак беше изтръпнал, защото Ноала седеше върху него, сгушена до мен в най-удобния стол на света.

— По дяволите — изсъсках й аз. — Не си чувствам крака.

Ноала се изплъзна от скута ми, стъпи безшумно на пода встрани от стола и погледна към ръката си, а на лицето й ясно личеше изненадата, че все още стисках пръстите й. Използвах тежестта й, за да се вдигна от стола, и се намръщих, когато изтръпналият ми крак докосна земята. Не чувах нищо.

— Какво правиш?

Гласът на Ноала беше съвсем тих.

— Искам да чуеш.

Тръгнахме хванати за ръка към задната врата. Добре де, Ноала вървеше. Аз накуцвах и се чувствах ужасно тъпо заради това. Спряхме точно пред вратата, покрита като с мантия от топлия мрак навън; все още се държахме здраво за ръце, макар да стояхме раздалечени на няколко стъпки един от друг. Сякаш играехме на цепеница и чакахме някой да се втурне през вратата и да се опита да премине през нашата „верига“.

Сега чух това, за което говореше Ноала.

Съливан.

Имаше два гласа зад вратата и единият от тях със сигурност беше на Съливан: прецизен и суров.

— … искам да знам каква работа имате тук. По средата на нощта, точно до общежитията.

Другият глас беше високомерен, женски и някак много познат.

— Бях на къмпинг. Не можах да заспя, затова реших да се поразходя из града.

— Как ли пък не. Видях ви как палите стръкове мащерка. Знам за какво се прави това. Мислите, че не съм наясно, че тук става нещо странно?

Ноала се приближи до мен, за да ми прошепне съвсем тихо в ухото, притискайки устните си плътно до кожата ми така, че думите й да не стигнат до никого другиго.

— Чувала съм този глас и преди. Тя убива самотните феи.

Нямах време да обмисля идеята, че вторият глас беше познат и на двама ни; разговорът от другата страна на вратата продължаваше.

— Според мен ти смяташ, че си по-умен, отколкото си — каза женският глас. Можех почти да го напасна с лицето на жената само от снизхождението, което струеше от него. — Но всъщност не знаеш нищо. Мисля, че трябва да се махнеш от пътя ми, преди да се ядосам истински и да реша да кажа на ченгетата някои крайно неприятни неща за теб.

Ноала погледна към мен.

— Човеци — прошепна ми тя.

— О, госпожо — гласът на Съливан беше поне двайсет градуса под нулата. — Няма смисъл да ме заплашвате. Виждал съм много по-страшни неща от вас. — Пауза, боричкане. — Няма да ходите никъде, преди да ми кажете защо Ги призовавахте точно пред общежитието на децата. И не ми излизайте повече с глупостите за къмпинг или проучване на билки. Аз знам. Знам.