Читать «Балада» онлайн - страница 104

— Ти не можеш да четеш мислите ми. — Ръцете на Ноала бяха напрегнати в моите. — Направо съм изперкала. Нямаше да смяташ, че съм толкова смела, ако знаеше какво си мисля.

Погледнах я.

— А какво си мислиш?

Тя веднага сведе очи към ръцете си; нашите пръсти някак си се бяха сплели по-здраво. Моите — жилави, изписани, обвиваха изцяло нейните, които бяха болезнено крехки и небелязани.

— Колко е трудно. Колко е нечестно. Колко много ще боли да изгориш жива като вещица на кладата. — Изсмя се мрачно и зловещо.

— Защо отиваш тогава? След като знаеш, че ще умреш на кладата на Хелоуин, защо просто не се заключиш в някоя стая някъде? А когато Те запалят огньовете и поискат да влезеш в тях, им кажи да си заврат клечките кибрит там, където слънцето не огрява.

Ноала ми хвърли най-унищожителния поглед в историята на унищожителните погледи.

— Каква гениална идея. Никога не съм се сещала за това. И съм сигурна, че всичките ми предишни версии също никога не са си го помисляли. Идиот.

— Добре, добре. Разбрах. Това вероятно ще ми спечели още един критичен поглед, но все пак — наистина ли си сигурна?

— За какво? Че си идиот? — Ноала се засмя иронично, но пръстите й затрепериха в дланите ми. Стиснах ги по-силно, за да ги успокоя.

— Сигурна, че ще изгориш.

— Беше ли сигурен, че ще умреш в катастрофата?

Хвана ме. Направих гримаса.

— Просто знам, разбра ли? Всички знаят и милион феи са ми казвали, но дори и преди това, и без тях, аз го знаех. Не мога да понеса да бъда в близост дори до обикновена свещ. — Раменете й потръпнаха; вдигна ръце и ги обви около себе си, за да се успокои. — През изминалите години си мислех, че умирането ще бъде най-болезненото нещо, защото нямаше нищо друго, което да си струваше да помня. Нищо, което да не мога да направя отново в следващия си живот, нали разбираш? Но сега мисля, че най-много боли от друго — че ще забравя. Не искам да забравям.

— Какво се промени?

Ноала ме погледна и отвърна направо побесняла:

— Ти. Ти, задник такъв! Ти съсипа всичко. Ти направи всичко това да бъде невъзможно.

Когато казват „сърцето ми спря да бие“, е пълна глупост. Това, което се случва всъщност, е, че сърцето някак си заеква, сякаш се замисля за секунда дали наистина да спре, преди да си спомни, че ще бъде хубаво да го направи. О, мамка му, Ноала. Не и аз. Не глупавият, надут аз.

Тя се дръпна рязко от мен.

— Млъкни! Вече знам, че си задник.

— Е, какво облекчение.

Ноала ми спести повече коментар по тази тема и каза нещо друго:

— Мислех си за привличането. Имам теория. За любовта. — Дори не погледна към мен.

Преглътнах тежко, но успях да кажа:

— Трябва да е нещо специално.

Ноала ме стрелна сърдито с очи.

— Млъквай. Не мисля, че любовта има нещо общо с това кой и какъв е другият човек. Е, може би, съвсем малко. Мисля, че имаш значение само ти. Да вземем например теб — ти си един наистина самодоволен, егоцентричен задник. Но това няма никакво значение. Важно е как този задник кара другия човек да се чувства. Ако се чувства като най-доброто същество на света, когато е с теб, това ще го накара да те харесва. Наистина изобщо не е важно дали някой е добър човек или не.