Читать «Балада» онлайн - страница 102
Маги Стийвотър
Бях самотен.
Нямах химикалка. Извадих камъчето на тревогите от джоба си и го завъртях между пръстите си, докато спрях да усещам необходимост да пиша по кожата си.
— Тук съм — прошепна тя от един от другите столове; седеше на самия му край, готова да скочи и да побегне, ако се налага. Не знаех защо шепнеше, след като само аз можех да я чувам, но прекалено много се радвах, че е при мен, за да й се подигравам за това. Не я бях виждал от репетицията на хълма и вече бях решил, че си е отишла завинаги и че може би така е по-добре и за двама ни. Запримъквах стола си с тътрене по дървения под, докато застанах с лице срещу нея и голите ни колене се докоснаха.
Погледнах лицето й. Не исках да й задавам на глас въпроса.
На слабата светлина светлите очи на Ноала изглеждаха черни и си личаха тъмните кръгове под тях.
— Те убиват феи. Самотни феи като мен. Онези, които общуват повече с хората. Видях телата. Може би смятат, че ще ви предупредим за нещо, не знам. Не че ни казват каквото и да било.
Беше странно да си мисля, че изглежда уморена. Приличаше съвсем на човешко същество, ранима, като джудже на фона на големия стол зад нея. Ако тя беше Ди, трябваше да се опитам да я успокоя или да се пошегувам, но с Ноала нямаше нужда да се преструвам. Тя вече знаеше какво става в главата ми, така че нямаше смисъл да й показвам нещо друго, освен истината.
А истината беше, че започвах да чувствам как нещата излизат извън контрол. Отпуснах лице в ръцете си и почнах да търкам очите си толкова силно, че накрая видях цветни искри.
— Не трябваше ли да го предвидиш? Нали си великият, невероятният, свръхчувствителният ясновидец? — Гласът на Ноала беше изпълнен с горчивина, сякаш смяташе, че нарочно съм скрил от нея за надвисналата смърт и унищожение.
— Ноала, това, което се случва — откровенията на Пол, ужасните неща, които ми казваш сега, странното поведение на Ди — всичко е напълно ново за мен. Просто не съм добър… ясновидец. Мога да кажа, когато нещо не е както трябва — понякога, но не мога да видя какво точно е, кога е или дали мога да направя нещо, за да го предотвратя. Опитвам се да видя повече, но не се получава. То е просто някакво усещане, а не ясни думи. Искаш ли истината? Тук стават толкова странни неща, че дори не мога да разбера от кое всъщност ме побиват тръпки и ми се изправя косата. Аз съм… — спрях.
— … пренатоварен — довърши Ноала вместо мен, разчитайки мислите ми. — Каквото и да става, сигурно е нещо голямо като самия ад.
Стреснах се, защото ми се стори, че чух звуци в нощта. И двамата застинахме, седяхме в мълчание, заслушани в мрака, докато се убедихме, че се чуват само профучаващите някъде в далечината по магистралата камиони и тук сме само ние.
