Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 43
Кристи Голдън
Той се засмя, придържайки коня й, докато тя го възсядаше. Днес беше с роба, но с панталони — светли, ленени бричове, които й позволиха да яхне коня, вместо да седне странично. След миг и Артас скочи върху своя.
Джейна погледна коня му — дореста кобила вместо белия жребец, който съдбата му беше отнела.
— Май не можах да ти кажа колко съжалявам за Инвинсибъл — прошепна тя.
Радостта се изпари от лицето му и сякаш сянка премина през слънцето. После усмивката му се върна, както и мислите му.
— Няма нищо, но благодаря. Сега… Приготвил съм се за пикник и денят ни чака. Да вървим!
Беше ден, който Джейна щеше да помни до края на живота си, един от онези съвършени летни дни, когато слънчевата светлина изглежда плътна и златиста като мед. Артас забърза ход, но Джейна беше опитен ездач и лесно го настигна. Той я отведе надалеч от града, през широки зелени поля. Конете явно също се наслаждаваха на ездата, колкото и самите ездачи. Със заострени напред уши и разширени ноздри, те поемаха богатите аромати.
Пикникът беше прост, но вкусен — хляб, сирене, плодове и леко бяло вино. Артас се излегна с ръце зад глава и подремна за малко, докато Джейна събу ботушите си, зарови крака в гъстата, мека трева и се намести под едно дърво да почете. Книгата беше интересна — „Трактат за същността на телепортирането“, но тежката жега, рязкото натоварване и нежното жужене на цикадите я приспа.
* * *
Когато по-късно Джейна се събуди, леко изстинала, слънцето беше започнало да залязва. Тя се изправи, потърка очи и видя, че Артас го няма, също и коня му. Нейният кон, с юзди, преметнати през един клон, пасеше доволно. Тя се намръщи и се изправи на крака.
— Артас?
Нямаше отговор. Най-вероятно беше отишъл на разходка и скоро щеше да се върне. Наостри уши, опитвайки се да долови звук от копита, но напразно. Наоколо все още имаше орки на свобода. Или поне така се говореше. И планински котки, и мечки… по-познати, но не и по-малко опасни. Джейна започна да си припомня заклинанията, които беше учила. Беше сигурна, че ще може да се защити, ако я нападнат. Е, почти сигурна.
Атаката беше внезапна и безшумна.
Удар по врата и студена влага беше единственото, което усети. Тя зяпна изненадана и се завъртя. Нападателят й беше твърде бърз. Той моментално изтича и се скри, спирайки само за миг, в който й метна още един снаряд. Този път я уцели в устата и тя започна да се дави… от смях. Тя загреба снега и изохка тихо от студенината, която успя да се стече по ризата й.
— Артас! Не е честно!
В отговор получи четири поредни топки, които набързо се опита да събере. Явно се беше покатерил достатъчно високо, откривайки място, където зимата беше дошла по-рано и се беше върнал със снежни топки вместо трофеи. Къде се дяна? Там се мерна червената му…
Боят продължи още малко, докато и двамата свършиха боеприпасите.
— Мир! — извика Артас.
Джейна прие, смеейки се толкова силно, че едва изрече и една дума, а Артас излезе от скривалището си зад скалите и дотича при нея. Той я прегърна също засмян, а тя с радост забеляза, че и по неговата коса има следи от сняг.