Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 35

Артас се усмихна насила и тръгна да се измъква от тълпата. Достатъчно се беше натискал в хора, малко от които го познаваха и никой от които не го разбираше.

Артас беше на деветнадесет години. На същата възраст Вариан вече беше крал цяла година. Беше на възраст, в която можеше да прави каквото пожелае, воден от благословията на Сребърната ръка. Не искаше просто да се мотае в замъка на Лордерон или да ходи на скучни държавни срещи. Искаше да прави нещо… забавно. Нещо, което властта, позицията и уменията му можеха да му спечелят.

И той знаеше точно какво искаше да бъде това нещо.

Част втора

Светлата дама

Антракт

Беше точно един от онези дни, които Джейна Праудмуър най-много мразеше — мрачен, бурен и ужасно студен. Заради океанския бриз в Терамор винаги беше хладно, но дори в горещите летни месеци студът от вятъра, който сега бушуваше из града, стигаше чак до костите. Океанът се вълнуваше бурно, а над него сивото небе бе надвиснало заплашително. Нямаше изглед да се проясни. Навън тренировъчните площадки бяха плувнали в кал, пътниците търсеха подслон в странноприемницата, а д-р Ван Хаузен трябваше да проверява ранените за симптомите на болестта, която донесе внезапното застудяване. Охраната на Джейна стоеше в пороя, без да се оплаква. Без съмнение не бяха доволни. Джейна тъкмо беше приготвила чай за себе си и съветника си, но нареди на слугите си да занесат чайника на охраната, която юначно изпълняваше задълженията си. Тя можеше да изчака втория чайник.

Просветна светкавица и се чу гръм. В своята кула Джейна се беше сгушила сред любимите си книги и ръкописи. Тя потрепери, сви се в мантията си и погледна към човека, който очевидно се чувстваше по-зле от нея.

Магна Ейгуин, бившата пазителка на Тирисфал и майка на Маг Медив, някога най-великата жена в света, седеше на стол близо до камината и пиеше чай. Кокалестите й ръце се топлеха на чашата й. Дългата й снежнобяла коса падаше свободно върху раменете й. Тя вдигна очи, когато Джейна се доближи и седна на стола срещу нея. Зелените й очи — дълбоки и всезнаещи смарагди — не пропускаха нищо.

— Мислиш си за него.

Джейна се намръщи и се загледа в огъня, опитвайки се да се разсее с танцуващите пламъчета.

— Не знаех, че пазителите могат да четат мисли.

— Да четат мисли ли? Пф-ф! Лицето и поведението ти си казват всичко, дете. Тази бръчица на челото ти се появява само когато си мислиш за него. Освен това винаги изпадаш в такова настроение, когато се развали времето.

Джейна потрепери.

— Толкова лесно ли ме разгадаваш?

Сериозното лице на Ейгуин омекна и тя потупа Джейна по ръката.

— Е, имам хиляда години опит зад себе си и сравнително добре познавам хората.

Джейна въздъхна.

— Вярно. Когато е студено, винаги се сещам за него, за това, което се случи и дали можех да направя нещо.

Ейгуин въздъхна.

— Хиляда години и май никога не съм била истински влюбена. Бях прекалено заета. Но, ако това ще те успокои, и аз си мислех за него.

Джейна примигна изненадана и объркана.