Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 2

Воят на вятъра се чуваше дори на фона на силния шум от древния ритуал. Танцьорът — шаман на име Камику — обърка стъпките и копитото му се изкриви, но бързо се съвзе и продължи. Концентрация. Всичко зависеше от концентрацията. Само така се обуздаваха стихиите, само така народът оцеляваше на тази сурова и безмилостна земя.

Докато танцуваше, козината му се пропи и потъмня от пот. Големите му кафяви очи бяха затворени за пълна концентрация, а копитата му отново намериха своя мощен ритъм. Той мяташе глава, пробождайки въздуха с рогата си и размахваше опашка. Другите танцуваха покрай него. Топлината на телата им и огънят, който гореше силно, въпреки снежинките и вятъра, които влизаха през дупката за дим на тавана, поддържаха стаята топла и уютна.

Всички знаеха какво се случва навън. Не можеха да контролират тези ветрове и снега, както правеха с останалите обикновени неща. Не, това беше негово дело. Но можеха да танцуват, да празнуват и да се смеят напук на яростната му атака. Те бяха таунки и щяха да оцелеят.

* * *

Навън светът беше синьо-бял и разярен, но в главната зала въздухът беше топъл и неподвижен. Камина, висока достатъчно, за да побере един изправен човек, беше натъпкана с дебели цепеници и единственото, което се чуваше, беше пращенето на огъня. Над богато украсената и гравирана с образи на неземни същества полица над камината бяха окачени рога на лопаторог. От изваяни драконови глави стърчаха запалени факли. Тежки греди подпираха тавана на залата, в която можеха да се съберат десетки хора, а топлите оранжеви цветове на огъня пропъждаха сенките по ъглите. Студеният под беше омекотен и затоплен от дебелите кожи на полярни мечки, лопатороги и други създания.

По-голямата част от помещението заемаше голяма и тежка гравирана маса, която спокойно можеше да събере десетина души. Но сега около нея бяха седнали само трима — мъж, орк и едно дете.

Разбира се, никой от тях не беше реален.

Мъжът, който седеше начело на масата и леко се издигаше над останалите двама, седейки в гигантското си подобие на трон, го знаеше. Той сънуваше… сънуваше от много дълго време. Залата, трофеят от лопаторог, огънят, масата… оркът и момчето… Всичко беше просто част от съня му.

Оркът от лявата му страна беше стар, но все още мощен. Оранжевият огън и светлината на факлите проблясваха по страховития образ на череп, изрисуван върху грубата му муцуна. Някога е бил шаман, способен да насочва и контролира огромна сила и дори сега, когато беше само частица от въображението на мъжа, изглеждаше ужасяващо.

Не и момчето. Преди може и да е било симпатично дете, с големи синьозелени очи, красиви черти и златиста коса… Но преди не беше сега.

Момчето беше болно. Беше слабо и толкова измършавяло, че костите му заплашваха да прережат кожата му. Някога блестящите му очи сега бяха хлътнали и замъглени от тънък воал. Кожата му беше в гнойни рани, от които изтичаше зелена течност. Изглежда дишаше трудно и гърдите му се стягаха при всяко леко и мъчително вдишване. Мъжът сякаш почти можеше да види затрудненото туптене на сърцето му, което отдавна трябваше да е спряло, но упорито продължаваше да бие.