Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 113

Дали сграбчи меча си, без да го осъзнава или той сам долетя в ръцете му в онзи разкъсващ душата му момент, Артас не можа да разбере. Знаеше само, че изведнъж ръцете му стиснаха дръжката на Фростморн и гласът прозвуча в ушите му.

„Всяка Светлина има своя Сянка… всеки ден има своя нощ… и дори най-яркият пламък може да бъде угасен. Както и най-светлият живот.“

Артас си пое въздух с мъка и само за миг видя как изчезва Светлината, която обгръщаше паладина. Утър вдигна чука си, готов за съкрушаващия удар… Но Артас вече не беше там.

Ако Утър беше мечка, огромна и мощна, то Артас беше тигър — силен, хитър и бърз. Чукът беше мощен и благословен от Светлината, мъжът, който го държеше — също. Но не беше оръжие за бърз бой, нито пък стилът на Утър беше такъв. От друга страна Фростморн, макар и огромен рунически меч за две ръце, сякаш се движеше почти сам.

Артас се хвърли напред, вече напълно уверено и започна да атакува ожесточено. Замахваше безпощадно към Утър, Носителя на Светлината, без да му дава никаква възможност да направи своя разбиващ удар. Очите на паладина се разшириха от изненада, но после се присвиха непоколебимо. Само че Светлината, която извираше от мощното му тяло, сякаш намаляваше с всяка секунда. Намаляваше от силата, която Крал-лич излъчваше. Фростморн се стоварваше отново и отново върху бляскавия чук, върху дръжката му, върху рамото на Утър, забивайки се дълбоко в тясното пространство между бронята на шията и рамото. Утър изрева и се олюля назад, а от раната му рукна кръв. Фростморн жадуваше за още и Артас искаше да му угоди.

Озъбен като звяр и с развята бяла коса, той се хвърли към Утър. Чукът, славен и светъл, падна от безсилните пръсти на Утър, след като Фростморн едва не отсече ръката му. Последва силен удар в гърдите му… После и втори, на същото място, който сряза бронята му и разкъса плътта под нея. Плащът на Утър в синьо и златисто, цветовете на Алианса, за който се беше сражавал преди, сега се разпростря на парчета върху заснежената земя, а Носителят на Светлината се свлече на колене. Погледна нагоре, дишайки тежко. От устата му бликна кръв и се стече по брадата му, но на лицето му нямаше и следа от намерение да се предаде.

— Искрено се надявам, че за теб има специално място в ада, Артас.

Той се закашля от несекващата кръв.

— Едва ли някога ще разберем, Утър — отговори студено Артас, вдигайки Фростморн за последния си удар.

Мечът като че запя от радост.

— Възнамерявам да живея вечно.

Той замахна с меча право надолу към гърлото на Утър, спирайки завинаги болезнените думи, пронизвайки огромното сърце. Утър умря почти веднага. Артас издърпа меча си и отстъпи назад разтреперан. Явно напрежението и умората си казваха думата.

Той се наведе и взе урната. Подържа я известно време, после бавно счупи печата, махна капака и изсипа съдържанието й. Прахът на крал Теренас се разпиля върху снега като сив дъжд, като заразено брашно. Внезапно вятърът смени посоката си. Сивата пепел, която беше единственият остатък от краля, изведнъж се издигна във въздуха, завихри се и полетя към Рицаря на смъртта. Артас се стресна и отстъпи крачка назад. Той автоматично закри лицето си с ръце, изпускайки урната, която падна на земята с тъп звук. Артас затвори очи и се извърна, но не достатъчно бързо. Парливата пепел в устата му го накара да се закашля силно. Изведнъж го завладя паника. Опита да си почисти лицето с бронираната си ръка, но финият прах беше полепнал по гърлото, в носа и в очите му. Артас започна да плюе и за миг стомахът му се сви. Пое си дълбоко въздух и се опита да се овладее.