Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 112

Артас насили усмивка и двамата започнаха да се дебнат.

— Но сега го правиш.

— Това беше последното обещание към баща ти. Към приятеля ми. Да се погрижа тленните му останки да бъдат погребани почтително, след като собствения му син безмилостно го посече — невъоръжен и без да очаква.

— Ще умреш заради това обещание.

— Вероятно.

Това явно не го притесняваше.

— Предпочитам да умра, спазвайки обещанието си, отколкото да живея от твоята милост. Радвам се, че е мъртъв. Радвам се, че не може да види в какво си се превърнал.

Думите му бяха… болезнени. Артас не го очакваше. Той спря за миг, объркан от множество противоречиви емоции, а Утър, който винаги го беше надвивал, се възползва от момента, за да атакува.

— За Светлината! — извика той и замахна с чука, засилвайки го с всичка сила към Артас.

Блестящото оръжие изсвистя покрай ушите на Артас, но той отскочи в последния миг и усети полъха му върху лицето си. Изражението на Утър беше спокойно, съсредоточено и… страшно. Той приемаше за свой дълг да убие сина‐предател и да спре плъзналото зло.

По същия начин Артас се чувстваше длъжен да отнеме живота на човека, от когото се беше учил. Трябваше да заличи миналото си… изцяло. Иначе винаги щеше да се поддава на измамно сладката надежда за милост и прошка. С неясен вик Артас замахна с Фростморн.

Чукът на Утър го спря. Двамата мъже се сблъскаха, лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго, ръцете им трепереха от напрежение, но накрая Утър изрева и отблъсна Артас назад. По-младият мъж се спъна. Утър се хвърли към него. Лицето му продължаваше да е спокойно, но очите му бяха изпълнени с ярост и непоколебимост и той сякаш вярваше, че победата му е сигурна. Артас остана потресен от пълната му увереност. Ударите му бяха силни, но нестабилни. Никога досега не беше успявал да надвие Утър…

— Всичко свършва тук, момче! — извика Утър и гласът му отекна.

Изведнъж, за ужас на Артас, паладинът беше облян от заслепяваща слънчева светлина. Не само чукът му, но и цялото му тяло — сякаш се бе превърнал в оръжие на Светлината, която щеше да срази Артас.

— За справедливостта на Светлината!

Чукът се вдигна и се стовари… Артас изгуби всичкия си въздух от мощния, прав и решителен удар в корема. Единствено бронята му го спаси, но дори тя се огъна под блестящия чук на благочестивия, озарен паладин. Артас се сгромоляса на земята, изпускайки Фростморн, сгърчи се от болка, но направи жалък опит да си поеме въздух и да се изправи. Светлината… Той й беше обърнал гръб, беше я предал. И сега тя искаше отплата чрез Утър, Носителя на Светлината, най-върховния й защитник. Сега тя изпълваше стария му учител с чист, ослепителен блясък и воля.

Сиянието на Утър се засили и Артас се смръщи, а Светлината попари очите и душата му. Беше я отхвърлил и беше сгрешил, беше сгрешил ужасно. Сега милостта и любовта й се бяха трансформирали в това сияйно и непреклонно същество. С насълзени очи той се вгледа в бялата светлина, извираща от очите на Утър и зачака последния му удар.