Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 223

– Теб какво те е грижа? – излаях аз, а той така силно стис­на китките ми, че ако стиснеше още съвсем малко, щеше да счупи костите ми.

– Какво ме е грижа ли? – прошепна той и лицето му се изкриви от гняв. Крилете – онези огромни, ципести криле, се разпериха зад гърба му, изваяни от сенките зад него. – Какво ме е грижа?

Преди да продължи, той рязко завъртя глава към вратата и после се обърна към мен. Крилете изчезнаха така светкавично, както се появиха, и в следващия момент устата му смаза моята. Езикът му разтвори устните ми и насила проникна в устата ми, там, където все още усещах вкуса на Тамлин. Блъсках го и се извивах, но той не ме пускаше. Езикът му се плъзгаше по небцето ми, по зъбите, завладяваше устата ми, завладяваше ме цялата...

Вратата се отвори широко и стройната фигура на Амаранта се очерта в мрака. Тамлин стоеше до нея, очите му бяха леко разширени, а раменете изопнати, когато зърна устните на Рис върху моите.

Амаранта се разсмя, а лицето на Тамлин изведнъж се превърна в каменна маска, лишена от всякакво чувство, лишена от всякаква прилика с онзи Тамлин, в чиито прегръдки бях допреди малко.

Рис безгрижно пусна ръцете ми и с едно последвано близ­ване по долната устна освободи устата ми. Зад Амаранта се появи цяла тълпа Върховни елфи, които се присъединиха към смеха ù. Рисанд им отправи ленива, самодоволна усмивка и се поклони. Но в очите на кралицата блесна нещо, докато го гледаше. Курвата на Амаранта, така го наричаха.

– Знаех си, че е въпрос на време – каза тя и сложи ръка върху рамото на Тамлин. Другата си ръка вдигна така, че окото на Юриан да гледа, докато казваше – Всички вие, човеците, сте еднакви.

Не продумах, макар че умирах от срам, исках да обясня всичко. Тамлин трябва да усети истината.

Само че бях лишена от възможността да разбера дали това е така, тъй като Амаранта цъкна с език и се обърна, а антуражът ù я последва.

– Типичен човешки боклук с непостоянно, първично сърце – измърмори тя на себе си като доволна котка.

Рисанд ме сграбчи за ръката и тръгна след тях обратно към тронната зала. Едва когато излязохме в осветената зала, забелязах размазаните петна боя – по гърдите и корема си. По ръцете на Рисанд мистериозно се появиха петна от същата боя.

– За днес вече ми омръзна – каза той и ме побутна към изхода. – Връщай се в килията си.

Зад него Амаранта и придворните ù разцъфнаха в усмивки, които станаха още по-широки при вида на размазаната боя. Огледах се за Тамлин, но той вървеше към обичайното си място на втория трон върху подиума, с гръб към мен. Сякаш не може да понесе гледката.

Запрепъвах се към килията си и не спах почти цяла нощ – не спирах да си припомням изражението на Тамлин, когато видя Рисанд да ме целува.

* * *

Не знаех колко е часът, но след известно време чух стъпки вътре в килията. Подскочих и седнах, а Рис се появи иззад една сянка.

Все още усещах топлината на устните му върху своите, гладкото плъзгане на езика му из вътрешността на устата ми, макар да я бях измила три пъти, с вода от кофата, която стоеше в килията.