Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 221

Вцепених се, когато подуших онзи аромат на земя и дъжд, и не посмях да се обърна към Тамлин. Стояхме един до друг, вперили погледи в тълпата, неподвижни и незабележими като статуи.

Пръстите му докоснаха моите и през тялото ми премина пламък, който ме изгори така силно, че очите ми се напълниха със сълзи. Исках, как само исках да не докосва татуираната ми ръка, да не се налага пръстите му да галят контурите на проклетите рисунки.

Но въпреки това изцяло се потопих в момента – животът ми отново стана прекрасен в онези няколко секунди, когато се докоснаха ръцете ни.

Макар в мен да бушуваха емоции, лицето ми си остана хладна маска. Пръстите му пуснаха моите и той се отдалечи също така бързо, както се появи – спокойно и бавно мина през тълпата. Едва когато погледна през рамо и съвсем леко кимна, аз разбрах.

Сърцето ми биеше по-бързо, отколкото по време на изпитанията ми, и аз се постарах да придобия възможно най-отегчено изражение, преди да се отблъсна от стената и безгрижно да го последвам. Не тръгнах по неговите стъпки, но се насочих към малката врата, полускрита зад един гоблен, до която застана той. Разполагах с минути, преди Рисанд да започне да ме търси, но един миг насаме с Тамлин ми беше достатъчен.

Едва дишах при мисълта за приближаващата се все повече и повече врата, за подиума с трона на Амаранта, който подминах, за групичката кискащи се елфи, която оставих зад гърба си... Тамлин се вмъкна през вратата като светкавица и аз забавих крачка, сякаш просто се разхождах из залата. Напоследък никой не ми обръщаше внимание, докато не се превърнех в пияната играчка на Рисанд. Някак прекалено бързо се озовах пред вратата, която се отвори безшумно, за да ме пропусне вътре.

Обгърна ме мрак. Успях да видя единствено проблясък от зелено и златисто, преди топлината от тялото на Тамлин да спре дъха ми и устните ни се срещнаха.

Не успявах да го целуна достатъчно дълбоко, да го прегърна достатъчно силно, не ми стигаха ръцете да го обхвана целия. Думите бяха излишни.

Разкъсах ризата му, исках да докосна кожата му за последен път. Прехапах устни, за да не простена, когато той обгърна едната ми гърда с ръка. Не исках да е нежен, защото онова, което изпитвах към него, изобщо не беше нежно. Това, което изпитвах, беше диво, грубо, изгарящо – какъвто беше и той в момента.

Откъсна устните си от моите и ме ухапа по шията, ухапа ме така, както го направи в Огнената нощ. Стиснах зъби, за да заглуша още един стон, с който да издам присъствието ни тук. Може би го докосвах за последен път, може би за последен път бяхме заедно. Нямаше да губя и секунда.

Пръстите ми се вкопчиха в токата на колана му, а устата му отново намери моята. Езиците ни танцуваха – не валс или менует, а боен танц, танц на смъртта, под съпровода на тъпани от кости и пищящи цигулки.