Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 220

Не осъзнавах, че плача, докато една гореща сълза не капна върху ръката ми. Но дори и тогава не исках да се откъсна от музиката, държах я като спасително въже, което ми помагаше да не падна. Едва сега осъзнах колко силно искам да се опазя да не пропадна в мрака, колко силно искам да остана сред облаците, цветовете и светлината.

Оставих звуците на мелодията да ме завладеят, оставих ги да ме зашеметят и да минат през тялото ми с ритъма на барабаните си. Нагоре, все нагоре, мелодията строеше дворец в небето, дворец от алабастър и лунен камък, където живее всичко красиво, добро и благородно. Плачех, плачех, защото съм толкова близо до този дворец, плачех, защото имам нужда от него. Всичко, което искам, е там, онзи, когото обичам, е там...

Музиката беше пръстите на Тамлин, галещи тялото ми. Златистото в очите му и извивката на устните му, когато се усмихваше. Тя бе онзи тих, дълбок смях, и начинът, по който произнесе онези две думи. Тамлин беше музиката. За това се борех, това се заклех да спася.

Музиката се извиси – стана по-силна, по-величествена, по-бърза, откъдето и да долиташе, превърна се във вълна, която отми мрака в килията ми. От гърдите ми се откъсна разтърсващо ридание, когато последните тонове заглъхнаха. Седях в килията, треперех и плачех, чувствах се напълно открита и уязвима, разсъблечена до самата си същност от музиката и цветовете, които останаха в съзнанието ми.

Когато сълзите ми пресъхнаха, а музиката ехтеше във всеки дъх, който си поемах, аз легнах на постелката от сено и се заслушах в дишането си.

Музиката трептеше в спомените ми, спояваше ги, превръщаше ги в покривало, което се уви около мен и стопли костите ми. Погледнах окото в средата на дланта си и то отвърна на погледа ми – невъзмутимо.

Оставаха два дни до последното изпитание. Само още два дни, преди да науча какво са решили вихрите на Котела.

42.

Поредното празненство, макар че за мен сигурно ще е последно. Елфите около мен пиеха, танцуваха или си говореха, смееха се и пееха неприлични песни. Не се долавяше и полъх от напрегнато очакване какво ще се случи утре, за начина, по който мога да променя живота им, света им. Явно и те мислят, че ще умра.

Стоях до стената, забравена от тълпите наоколо, и чаках Рисанд да ме извика да пия вино и после да танцувам или да върша каквото и друго пожелае. Бях в обичайното си облекло, изрисувана от шията надолу с онова синьочерно мастило. Днешната ми рокля беше с цвета на залязващото слънце. Розовият цвят изглеждаше твърде ярък и женствен върху шарките, изрисувани по тялото ми. Твърде жизнерадостен за това, което ми предстои утре.

Рисанд се бавеше, макар че причината беше очевидна – пищната жена-елф, кацнала в скута му, галеща косата му с дългите си зеленикави пръсти. Скоро ще се отегчи от нея.

Не си направих труда да търся с поглед Амаранта. По-доб­ре е да се преструвам, че я няма. Люсиен никога не разговаряше с мен по време на тези сбирки, а Тамлин... През последните дни ми стана трудно да го гледам в очите.

Просто исках всичко да свърши. Исках виното да ме пренесе във времето отвъд тази нощ и да дойде моментът, в който ще се реши съдбата ми. Толкова се бях съсредоточила в чакането Рисанд да ми заповяда да отида при него, че не забелязах как някой застана до мен, докато топлината, излъчвана от тялото му, не започна да се просмуква в моето.