Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 219

– Проблем – отговориха те едновременно.

– Рисанд знае ли?

– Скоро ще научи – каза едната. Продължихме мълчаливо пътя си към стаята за преобличане.

Така или иначе, аз не мога да направя нищо срещу краля на Хиберн, не и затворена В недрата на Планината, неспособна дори да освободя Тамлин, да не говорим за мен самата. А и щом Неста е готова да бягат при първия знак за опасност, не оставаха други хора, които да предупредя. И така дните продължиха да се нижат един след друг, приближавайки ме към третото изпитание.

* * *

Изглежда толкова дълбоко съм потънала в себе си, че имах нужда от нещо разтърсващо да ме извади от вцепенението. Гледах как светлината танцува по влажните камъни на тавана в килията ми – като лунни лъчи по вода, когато до ушите ми стигна някакъв звук, който сякаш се просмука в камъните и разтърси пода на килията.

Вече толкова привикнах към странната музика тук, че когато чух тази жива мелодия, реших, че си въобразявам. Понякога, ако се взирам в тавана достатъчно дълго, той се превръщаше в безкрайно нощно небе, обсипано със звезди, а аз ставах миниатюрна незначителна прашинка, носена от вятъра.

Погледнах към тесния отдушник в единия ъгъл на тавана, откъдето долиташе/идваше музиката. Музикантите явно бяха далеч, защото долавях мелодията съвсем бегло, но със затворени очи я чувах по-ясно. Даже... я виждах. Сякаш е огромна картина, жив стенопис.

Имаше красота в тази мелодия, красота и доброта. Музиката се стелеше върху себе си като тесто, изливащо се от купата, в която е приготвено, нота върху нота, които се топяха, за да оформят едно цяло, една мелодия, която се надигна и ме изпълни. Не беше дива музика, но в нея имаше буйна страст, пламенна, всепоглъщаща радост и скръб. Свих колене към гърдите си, защото имах нужда да почувствам плътността на собствената си кожа въпреки остатъците мазна боя по тях.

Музиката градеше пътека, стълба нагоре, издигаща се върху арки от цветове. Тръгнах по нея, излязох от килията, минах през пластовете земя, все нагоре и нагоре, към поля с незабравки, покрай тежкия балдахин на горите, нагоре към безкрайното небе. Ритъмът на музиката напомняше на пръсти, които нежно ме подтикват да продължавам да вървя, които ме дърпат все по-нагоре, насочват ме през облаците. Никога не бях виждала такива облаци – в пухкавите им очертания различих лица, красиви, тъжни лица. Образите избледняха, преди да успея да ги видя съвсем ясно и аз отправих взор напред, накъдето музиката ме зовеше да отида.

Беше или изгрев, или залез. Слънцето изпълваше облаците с виолетово и пурпурно, а златистооранжевите му лъчи огряха пътеката и я превърнаха в мост от трептящ метал.

Исках да потъна в тази светлина, слънцето да ме изгори, да ме изпълни с такава радост, че самата аз да се превърна в слънчев лъч. Това не беше танцувална музика, а музика, която извисява, която изпълва всички празнини в душата ми и ме води на място, където няма болка.