Читать «Двор от рози и бодли» онлайн - страница 217

– Опитвам се да измисля как да те изтезавам, когато дойдеш в двора ми. Чудя се, ако те накарам да се научиш да четеш, ще бъде ли толкова мъчително, колкото беше днес?

Превърна се в сянка, преди да успея да се хвърля към него.

Крачех из килията, мръщейки се на татуировката с окото. Наругах го по всички начини, за които се сетих, но реакция не последва.

Отне ми много време да осъзная, че Рис, съзнателно или не, е успял да ме предпази от пълен срив.

41.

Второто изпитание беше последвано от дни, които предпочитам да забравя. Над мен се спусна плътен мрак и започнах да очаквам с нетърпение момента, когато Рисанд ми подава бокала елфическо вино, за да забравя всичко за няколко часа. Спрях да мисля върху гатанката на Амаранта – беше невъзможна за отгатване. Особено от неграмотен и невеж човек като мен.

Мисълта за Тамлин само влошаваше нещата. Справих се с две от задачите на Амаранта, но знаех, дълбоко в себе си знаех, че третата ще ме убие. След случилото се със сестра ù, след онова, което е направил Юриан, тя няма да ми позволи да си тръгна жива. Не я виня, не изцяло. Съмнявам се, че и аз ще забравя или простя, ако някой причини нещо подобно на Неста или Илейн, без значение колко векове са минали. И все пак няма да си тръгна оттук жива.

Бъдещето, за което си мечтаех, щеше да си остане само това – една мечта. Ще остарея и ще се сбръчкам, а той ще остане млад векове наред, дори може би хилядолетия. В най-добрия случай ще разполагаме с няколко десетилетия, преди да умра.

Десетилетия. За това се боря. Само миг за тях, капка в морето на вековете и хилядолетията, през които живеят.

Затова гълтах жадно виното и спирах да мисля за това коя съм аз и какво е имало значение за мен някога. Спирах да мисля за цветовете, за светлината и за зеленото в очите на Тамлин – за всички онези неща, които все още искам да нарисувам, но никога няма да успея да направя.

Няма да напусна планината жива.

* * *

Вървях към стаята за преобличане, съпровождана от двете прислужници-сенки на Рисанд, гледах в нищото и не мис­лех за нищо, когато иззад един ъгъл пред нас се чу съскане и плясване на криле. Аторът. Елфите от двете ми страни се напрегнаха, но вирнаха високо глави.

Така и не свикнах със зловещото присъствие на Атора, но поне приех, че го има. Когато видях как реагираха прислужниците, в мен се събуди задрямал страх и устата ми пресъхна, наближавайки ъгъла. Макар да бяхме скрити в булото на сенките, всяка крачка ме приближаваше към крилатия демон. Краката ми натежаха като олово.

После чух гърлен, ръмжащ глас, който отговори на съскането на Атора. По каменните плочи изтракаха нокти и двете ми спътнички си размениха погледи, преди да ме дръпнат в една ниша и да ни скрият зад гоблен, който допреди малко не съществуваше. Сенките около нас се сгъстиха, сякаш се втвърдиха. Имах чувството, че ако някой дръпне гоблена, ще види само мрак и каменна стена.

Една от прислужниците покри устата ми с ръка и ме прегърна здраво. Сенките се плъзнаха от нейната ръка към лицето ми. Миришеше на жасмин – не го бях забелязала досега. След толкова нощи аз дори не знаех имената им.