Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 83

— Именно.

— И самотно.

— Да де.

— Сама се навивам, нали?

— Мм.

— Мм какво?

— Участвам в разговора, без да те прекъсвам.

Тя стисна решително устни и заяви:

— Голямо момиче съм. И двамата сме зрели хора. Можем да го направим.

— Запомнящо се при това.

Тя вдигна пръст към топлите му устни.

— Не. Никакви спомени. Ново начало.

Той се замисли за миг, кимна, пое си въздух и каза любезно:

— Как сте, Корделия? Аз се казвам Оливър. Много бих искал да правя любов с вас за пръв път сега, моля.

Устните ѝ се извиха нагоре. „Какъв глупчо…“ Загледа се в лицето му — скулите, извивката на носа, удивителните сапфирени очи, който я гледаха с неизмеримо любопитство, Оливър, какъвто го познаваше и обичаше, Оливър отгоре до долу, сега, на тази възраст, на това място. Където и двамата идваха за пръв път.

— Да — прошепна тя, и после: — Да…

Физическите подробности бяха несръчни и абсурдни както винаги, но докосването… докосването, оказа се, ѝ беше липсвало до болка и… леле…

— О… направи го пак…

— Слушам, госпожо — измърмори той, захапал зърното ѝ.

„Леле…“

— … какви безумни неща правим само за да обменим малко ДНК, нали? Или ДНК-то ни влудява? Подла молекула. Но ние сме ѝ хакнали програмката. Биологически пирати. — Устата му се спусна към друго пристанище и тя… издаде един твърде недостоен звук. „Тук достойнството не играе, точно така, няма място за теб тук, така че изчезвай.“ — О! Екипажът те поздравява, адмирале…

Той вдигна глава и я погледна.

— Корделия… пак се отплесваш.

— Неизбежно е — ахна тя. — Разказваш играта на невроните ми.

Усмивката му се скри от поглед.

— Браво на мен — каза той самодоволно. — Добре е човек да се отплесва от време на време.

— Разчитай на мен.

— Да…

Слънцето пробиваше бавно през изтънелите облаци и се спускаше лениво към хоризонта. Докосна го преди те да са изпитали нужда от още думи.

7.

На следващата сутрин Джоул се събуди рано в старото легло до сгушената Корделия, така отпуснат, че сякаш нямаше кости. Тя дишаше бавно и спокойно, въздухът излизаше през носа ѝ с тихо похъркване. Той вдиша топлата миризма на косата ѝ, на влажната ѝ кожа, запазили се по възглавницата до лицето му. Екстаз, това изпитваше в момента, реши той, силно вълнение, примесено с доза страх. Радваше се, че вече не е тийнейджър, разбира се, в безброй отношения това беше добре, но в същото време се радваше, че някъде под пластовете години и натрупан опит едновремешното диво момче все още надига глава, погребано, но живо.

Без младежката несигурност обаче. Радваше се, че се е разделил с тази част на подрастването. Случилото се вчера беше добро. Много по-добро от първоначалните му непрактични и вятърничави ветроходски фантазии. Реалността толкова често разочарова въображението, но този път — не. Всичко щеше да е наред. Или поне… засега. Събуди я с целувка и се зае да докаже и на двамата, че случилото се вчера не е било случайност. Корделия го прие с готовност, още сънена като доволна котка, но не и без солена шегичка от време на време, типично в неин стил.

Доста по-късно тя се търкулна от него и измърмори: