Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 84

— Гладна съм.

Джоул не би имал нищо против да остане в Колиба №1 още, ами, до края на годината, да речем. Само че хладилната им чанта беше заредена с храна само за един ден и още вчера я бяха опразнили. Също като войска в Периода на изолацията двамата се видяха принудени да потърсят провизии от близкото цивилно население. Оказа се, че Ма Пени се е подготвила за подобен набег, и скоро те седяха на предната веранда на голямата къща и похапваха варени яйца, филии с масло, сушени плодове, домашни кексчета и силно кафе със сметана.

Утрото беше топло и безветрено, повърхността на езерото лъщеше като стъкло и отразяваше отвъдния бряг и безоблачното небе. За едно последно плаване с платноходка преди да тръгнат и дума не можеше да става в такова безветрие. Вместо да увеси нос, Корделия енергично се зае да организира разходка с чудатото прозрачно кану, което ѝ бе направило толкова силно впечатление предния ден. Риков и Пени им помогнаха да го свалят от дървените магарета — кануто се оказа неочаквано леко — и да го пренесат до водата. Докато Риков му подаваше греблото, Джоул се опита да отгатне какво мисли гвардеецът за този обрат в живота на своята вдовстваща васална господарка, но по лицето му не се четеше нищо, както можеше да се очаква. От друга страна, не беше изключено безизразната му физиономия да означава нещо сама по себе си — ако наистина одобряваше, сигурно би се усмихнал. Не би било нещо невиждано да се усмихне. Говореше се, че го правел от време на време. Ако пък сериозно не одобряваше, несъмнено би измислил някакъв претекст да ги прекъсне или да се намеси. Риков… е, Риков беше подчинен на Корделия, а не негов. Тя щеше да знае как да подходи.

Корделия се настани при кърмата, място, което ѝ осигуряваше най-добрата гледка през прозрачния корпус и ѝ позволяваше да избира маршрута им с кормилния лост на кануто. Насочи го наляво покрай брега към тихите води в тази част на езерото. Джоул зяпаше бавно изнизващия се бряг, вдигнал лице към целувката на слънцето. Самотно шестокрако с червена козина беше слязло на водопой; усети ги, вдигна безвратата си глава и ги зяпна с четирите си немигащи очи. Тракна няколко пъти с триъгълната си човка и хукна към храстите. В плиткия край на езерото чудато оцветените водни растения се извиваха със съскане покрай корпуса на кануто. Малките радиали бяха излезли, носеха се над повърхността в облаци от дъгоцветни мехури като конфети на рожден ден.

— О, трябва да видиш всичко това — каза Корделия след проточилото се мълчание. — Обърни се и погледни.

Джоул прибра греблото, хвана се за бордовете на кануто и се обърна с цялата предпазливост на облечен човек, който не иска разходката с лодка да се превърне в предобедно къпане. Но кануто беше с широка основа и доста стабилно. Той погледна през дъното, после се смъкна на колене, за да види по-отблизо. А после буквално залепи лице за прозрачната пластмаса.

Чувстваше се като птица, която гледа през листака на непозната гора. Преброи три… не, шест, даже осем различни малки създания, които се движеха в сянката на растителността. Имаше и други форми, не само кръглите шестокраки модели, които обитаваха сушата, а цветовете им… бяха забележителни — нюанси на червеното и синьото, на сребристото и оранжевото, на райета, на точки, на триъгълници. Един сравнително голям овоид се плъзна покрай кануто, свърна рязко към… закуската си?… която избяга сред златен проблясък и облаче бронзов дим. Джоул се разсмя, колкото от изненада, толкова и от чиста радост.