Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 85

— Какви са всички тези неща? Как се казват? — И защо ги виждаше за пръв път, макар да бе плавал по това езеро редовно?

— Не знам. Възможно е повечето още да си нямат имена. Не разполагаме с достатъчно хора, които да се занимават с класификацията на местните видове. Минаха повече от четиридесет години, а тази планета все още пази тайните си от нас. Малкото ни биолози се занимават с екологична оценка на бъдещите заселнически терени. С оценка на биологичните рискове и опасности. И понякога ги намират. Макар че първите заселници най-често провеждат собствено проучване, по бързата процедура. — Корделия въздъхна по вицекралски.

Джоул се ухили, все така загледан през прозрачното дъно.

— Все едно гледам през някакво вълшебно огледало от детска книжка. Сякаш долу има един различен, таен Сергияр! За който никой не подозира!

— Мда. — Гласът ѝ прозвуча топло; радваше се на неговата радост.

След малко, все така вперил поглед в подводния свят, Джоул размаха ръка.

— Завърти малко. Да видим още.

— Слушам, адмирале.

Корделия загреба бавно със своето гребло и още дивни гледки се появиха пред погледа му. Един скатагатор — малък, не по-дълъг от ръката му — притича точно под него, толкова близо, че Джоул би могъл да го докосне, ако освен прозрачен корпусът беше и нематериален. Създанието ръчна любопитно дъното на кануто, после си тръгна. Озоваха се над каменисто легло съвсем близо до брега, където формите и цветовете на обитателите се смениха отново, после навътре над подводната гора и накрая над едно по-дълбоко място, където светлината потъваше в загадки.

Джоул се надигна и седна, мигаше като след транс и разсеяно се чудеше кога тилът му се е сдобил с онова специфично боцкащо усещане, което несъмнено щеше да придобие жизнерадостно червения цвят на слънчево изгаряне втора степен. Корделия се усмихваше със същата почуда и възхищение, които бяха изпълнили Джоул при вида на неочаквания подводен Сергияр, само че тя гледаше него.

— Какво? — каза той.

— Хареса ти.

— Ами… да. — Той разкърши рамене. — Само се чудя как не съм го видял преди, а не е като да не съм идвал на езерото.

— Идвал си само при вятър, когато водата е неспокойна и непрозрачна. И си избирал дълбоките места.

— Така е.

Тя погледна към напичащото слънце, после и към комуникатора на китката си.

— Май е време да се връщаме. Искаш ли да седнеш на кърмата?

— О, да.

Той легна по гръб и се плъзна напред, като внимаваше да е в точния център на дъното. Корделия се хвана за бордовете и мина предпазливо над него, като се наведе да го целуне пътьом.