Читать «Джентълмен Джоул и Червената кралица» онлайн - страница 192

Офицерът примига.

— Благодаря ви, ваше височество.

— Държи ли се на вода? — попита Оливър, затаил дъх.

— Да, тази сутрин го пробвахме — обясни самодоволно друг офицер, докато Оливър прокарваше обичливо ръце по гладкия борд. Изглежда, любовта от пръв поглед не се отнасяше само до романтичните отношения. — Не потъва, както и да го сложиш, включително преобърнато, на една страна и дори пълно с вода.

Е, всеки офицер, когото подчинените му харесват, вероятно би получил подарък за рождения си ден, финансиран с общи пожертвувания. Ала този подарък бе избран с цената на реално време и мисъл, съзнателни усилия, които не могат да се вземат от рафтовете на складовете в базата. Нещо повече — през годините Оливър бе канил не един и двама от своите колеги на разходка с яхта и всички знаеха колко обича плаванията, така че по-логично би било да му подарят ветроходна лодка, а не нещо толкова… толкова актуално от негова гледна точка. „О, да.“ Неговият стил на командване не приличаше на Араловия и по тази причина Оливър винаги бе страдал от чувство за малоценност. Но в това отношение двамата си приличаха — всеки от тях печелеше лоялността на подчинените си, като я даваше пръв. „Как би могъл да изостави този живот?“

След като и други от присъстващите се струпаха наоколо, изчаквайки реда си да погледнат отблизо Големия подарък, Корделия тихо препоръча на церемониалмайстора да продължи по график, ако не иска да се изправи пред тортен бунт, инспириран от първия ред. „Мда, нека хапнат торта.“ Церемониалмайсторът взе препоръката ѝ присърце и скоро гостите се сдобиха с полагащата им се порция въглехидрати, мазнини и захар, която да балансират кой както успее върху неизбежно тънките чинийки за еднократна употреба. Или да я размажат по лицата си, в зависимост от съответната си възраст и/или степен на алкохолно опиянение. Столовата на базата бе осигурила торта в изобилие.

Двамата с Оливър се върнаха на местата си, които вървяха с единствената използваема маса наоколо. С характерната си акуратност Оливър изяде своето парче, като го прокарваше с малки глътки от голямата халба, макар че вкусовата комбинация сигурно беше ужасна. Корделия се възползва от възможността да пробута своето парче на най-близкото омазано с глазура внуче, което не твърде успешно разиграваше ролята на умиращ от глад човек.

— Не е задължително да го изпиваш всичкото — посъветва тя Оливър, който продължаваше да отпива храбро. — Тук няма беззащитни цветя в саксия, но навън ще имаш цяла пустиня, където да го излееш, без никой да разбере.

— Да, ама алкохолът е от скъпия — възрази той, от което Корделия заключи, че въпросният алкохол започва да го хваща. Избиваше го на спестовност, когато прекалеше с пиенето, и това не се дължеше само на пролетарския му произход — службата на космически кораб също поощряваше икономичността. Един вид свинчето си е достатъчно добро и без звънче.

Взела вицекралско решение, Корделия му отне халбата, на което той не възрази, а от останалите никой не посмя да го направи. После Оливър най-сетне съблече униформената си куртка и разкопча горното копче на ризата — явно така се чувстваше значително по-комфортно в кожата си, което може и да изглеждаше странно за някои, но си оставаше факт. А после, след кратък разговор с подчинените си относно временното съхранение на стъклената лодка в базата — инженерите вече се бяха погрижили за това (разбира се!), — стана време да се отправят към игрището за ботушеното поло.